always losing me in a cloud

heaven's not enough if when you get there it's just another blue...

мотивът за скитничеството е лесно откриваем в творчеството на Ботев. а също така и в реалността. в душата.
аз виждам пътя. той е право пред мен, няма накъде да ходя, освен да го извървя. но аз не принадлежа на този път. не знам дали той принадлежи на мен. не знам дали искам да го извървя. знам, че се чувствам ужасно сама по него.
аз съм машина.
аз вървя напред и забравям. не чувствам. накълцвам на малки парчета хартия всеки, който се опита да ми прави компания. не прощавам на никого. и няма кой да ми прости.
трупа се като прах в дробовете ми. гръдният ми кош става все по-тежък всяка сутрин.
аз съм капризна. винаги избирам измежду нещата, които мога да имам. дори в момента съм в подобна ситуация на разнообразие, менюто никак не е постно, но аз избирам да стоя гладна този път.
аз нося разрухата в и със себе си. и никой, никой не може да ме постави на колене, никой не може да я спре. опиталите се само паднаха в боя. или пък се отказват и бягат далеч, криейки се зад техните си маски, в новите си роли, на новите си сцени. (да, точно за онова говоря). затова сама ще се победя. винаги съм знаела, че е по-добре човек сам да си върши работата, вместо да разчита другите да го направят вместо него.

it's time to meet myself in a self-inflicted battle. and i shall starve to death if that's what it takes to defeat me.

but i need those two warm arms to cradle my cold body afterwards.

p.s. heaven's not enough if when i'm there i don't remember you...

what if you stay this time ?

a river don't stop to breathe

crazy times we live in.

ние сме волни
красиви птици
без крила
ние сме болни
умираме преди смъртта
ние сме млади
свежи, силни - докога?
ние сме горди
боли, но въпреки това.

the worst part is the minute you think you've passed it, it starts all over again. and always, every time, it takes your breath away.

your will changes everyday, it's a choice you gotta make

i don't have a choice in this
it's a road i've come upon
you can join us if you want to

always never seems to work
it's a word we never learned
time will be the judge of all here
this might take a while to figure out now
so don't you rush it
and hold your head up high
right through the doubt now
'cause it's just a matter of time

black hearted love

when you call out my name in rapture
i volunteer my soul for murder
i wish this moment here forever

and you are my black hearted love
and you are my black hearted love
in the rain, in the evening i will come again

i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted

in the rain
in the evening
in the garden
i will come
again

i'll never let you sweep me off my feet

какво денонощие само.
събудена от брутален фонтанест nosebleed.
сутринта ми беше някакъв транс.
и после взех да върша някаква работа о.О
и в крайна сметка завърших с писането на едно писмо от 11 страници голям формат
и в момента ми се ще да можех да кажа, че не си чувствам едната ръка, но я чувствам, о как я чувствам, направо не е истина :р

но мисля, че най-после събрах каквото исках да кажа на едно място.

this time baby i'll be bulletproof :)

goodbye my lover

всичките ми любовни песни са твои. благодаря ти, че ме излекува от налудничавата дългогодишна вманиаченост по спомени. мразя това, че не ми донесе опровержение. мразя всичко, свързано с теб. завари ме в опустошение и такава ме оставяш. толкова ми е писнало, че дори не ме боли (:

all i need is a bitter song to make me better.

...

не знам какво се случи отново
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим

oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down

странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.

знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.

сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.

очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.

oh gravity, stay the hell away from me

rebellion (lies)

носталгията и топлината, които споменах? излъгах.
вече толкова сме се променили и отдръпнали, че дори следтебните ми емоции са ненужни, неистински, несъществуващи. аз си измислям всяко от тези фалшиви чувства, за да се заблуждавам, че съм жива отвътре. ти си станал някакъв омразник, с когото дори не ми е приятно да си говоря през повечето време. а когато се опитваш да си мил и общителен, заинтересован от мен може би, изпитвам нещо средно между поласканост и отвращение. не трябваше да ме лъжеш онзи път. това само влоши нещата, които и без това бяха само сухи съчки без искра надежда за нов огън. изгори ме отвътре и с това ролята ти в живота ми е изчерпана. живеем един без друг, но без да сме се карали, казвайки си "край, не искам повече да те чувам". така поне можем да се самоуспокояваме, че не е наша вината за тази дистанция.
понякога ми липсваш. но после се сещам какво копеле си и това чувство се измъква толкова бързо, че ме кара да се замисля дали наистина си ми липсвал, или е било поредната фалшива проекция, която отегчения ми мозък е измислил за теб. защото съм свикнала да си там. и не е нормално да не ми липсваш. обаче не ми. наистина. може би малко съжалявам, още не съм решила за какво точно.
преди с вина си мислех, че бих искала да се върна обратно на 14 и да преживея щастливите си моменти с теб отново, въпреки че знам как свършва всичко това. обаче сега знам какъв си, какъв си бил винаги може би, и не съм сигурна дали искам да съм имала толкова общо с теб. дали си пропилях времето с теб? засега ще кажа "не", защото благодарение на теб се научих да оцелявам. след това, което преживях заради простотиите ти, вече почти нищо не ме плаши. и дори да ме плаши, знам, че каквото и да се случи, ще се оправя. а и може би станах малко мъж, защото всеки, който се опита да взаимодейства с мен, казва, че имам тежък характер и че държа на контрола. че аз водя танца. може и така да е. била съм крехка. не е хубаво усещане, когато е постоянно. сега не съм и се гордея с това. in your face !
и не те мразя. благодаря, че ми помогна в порастването. и сбогом, защото в емоционалният ми свят си почти мъртъв. надали някога ще умреш окончателно, но да речем, че си в сигурен, вечен сопор.
в твоите очи съм бившият ти ресурс на жива енергия, малка и жалка. в моите очи има просто разочарование и неодобрение. и двамата добре се подредихме, i guess.
сега всичко, което беше, е зад гърба ни. или по-скоро зад твоя и зад моя, защото "нас" отдавна вече няма. и знаеш ли какво? вече мога да живея с тази мисъл, без да усещам как гръдния ми кош се разкъсва. i hardly give a fuck actually. и няма по какъв друг начин да ти го кажа. (:

и точно когато си мисля, че си достатъчно далеч, достатъчно дълбоко в своята кутия, за да не ми пречиш да се захвана с нови неща в живота си,
ти изскачаш отнякъде, sweeping me off my feet.
въобще не е честно, да ти кажа.
няма да се дам пък.
i owe me that one.

ugly in the morning

знам за едно нещо, което е по-могъщо и от егоизма в човешките взаимоотношения. нещо, съвсем присъщо на човешката природа. желанието да притежаваш. да подчиняваш другия на себе си. да се чувстваш сигурен, всичко да е под контрол.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.

denial, denial.

зимата сковава не само
лицето
ръцете
пръстите ми.
тя замръзява,
забавя
метаболизма на чувствата ми.

999 минути нощ
и само 1, за да видя гласа ти

липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми.

trains and sewing machines

оставям се на вечерния вятър и забързаните приказки да ме водят към топлото убежище. потъвам в кожените седалки и обществено-уютната атмосфера, в разговорите, в храната, в усещането за временна установка... за хора, които се опитват да си подредят животите заедно, гледат се в очите, смеят се, споделят, а въпреки това всеки един от тях тъне в своите си тревоги наум. и всеки знае, че това няма да продължи завинаги. установката ще се разпадне с времето. малко по малко, една подир друга подпорите ще си отиват. а сега ги крепи общото чувство, че искат да си останат така по-дълго. да принадлежат. на себе си, една на друга, на мястото.
нощното небе, уличните светлини, забързаните стъпки, лекото потреперване със зъби. малки белези, бележещи пътя към дома. пътешествие към четири стени на спомени, гняв и непреодолимост.
там всичко е както винаги си е било, еднакво и свирепо, безпристрастен съдник, свидетел на всичките ми малки прегрешения и престъпления срещу себе си. хладът ме приковава в ъгъла под топлите завивки.
въодушевлението ми се изнизва като струйка застоял въздух през заплашително отворения прозорец.
ние, хората, лъжем. лъжем малко, лъжем много, благородно, безочливо, нахално, патологично. лъжем другите. но най-вече лъжем себе си. искаш нещо, не го получаш. много просто - ще излъжеш, че не ти е трябвало и без това, има още много възможности. човек е способен да излъже за всичко, ако от това зависи оцеляването му. so here it is, the truth about truth: it hurts, so.. we lie.
на мен ми е интересно обаче как лъжеш ти, защото знам как лъжа аз и че съм способна да лъжа оттук до меркурий (и обратно). лъжеш себе си толкова упорито, почти ме боли за теб. вдишваш измишльотини. лъжеш сутрин, обед и вечер. насън. вашите, приятелите си, нея, мен, тях, него, и Вас също, господине!, а най-вече и себе си. но аз знам, че лъжеш. и бих дала всичко да можех да ти предложа опора, малко късче откровеност, независимо дали ще се изрази в мълчание, прочувствен разговор или като онзи летен следобед. да ти позволя да бъдеш истински със себе си за малко. уви, не мога. зная как, но не мога. и ти не можеш да си го позволиш така или иначе. това е цената да бъдем големи хора.

отпивам глътка чай с peach & passion fruit, погледът ми се връща между страниците на книгата, откъдо е и излетял сякаш преди миг. хубава книга, глътка въздух за душата. идеите на книгата са като акупунктура - прицелват се там, където те боли, стимулират сетивата, лекуват. чета и се пречиствам от старите навици и желания.
7.
8.
9.
10.
и ще бъда като нова. поредната нова страница от истинския живот, започнала със задната корица на измисления.

hide and seek

докато изцеждам млякото, заради каймака, усещам духа на есенен хлад, витаещ в кухнята. отказвам се и изливам всичкото мляко в мивката. направих си чай.

взирам се в ароматната пара, която се извива несигурно над ръба на млечнолилавата ми чаша. губи се във въздуха над себе си със скоростта, с която се губи земята под краката ми. потъвам в носталгия. как си играеш на криеница със съзнанието ми. първо си там, гледаш ме изпитателно и чакаш да взема решение... а в момента, когато се втурна към теб, досущ малко дете, чиито бузки са нажулени от студа, втурващо се към топлите обятия на майка си, ти бягаш и се скриваш. оставяш протегнатите ми към теб ръце да разравят празното пространство, да те търсят. както слепец опипва пътя си. аз опипвам теоретичния ти образ.

празно.

моята есен не носи хлада на предзимната обстановка. това, с което е подплатена, е сковаващият мраз на космоса. на празна вселена.

пръстите ми се вкопчват в горещата чаша, сякаш душата ми ще попие топлината.

mmm, what'd you say, mmm, that you only meant well?
well, 'course you did
mmm, what'd you say, mmm, that it's all for the best
of course it is
mmm, what'd you say, mmm, that it's just what we need
you decided this
mmm, what'd you say, mmm, what did she say?

Weak and Powerless

Little angel, go away
Come again some other day
The Devil has my ear today
I'll never hear a word you say

Someone tried to do me ache.

Извинявам се, задето постоянно отварям и затварям блога си за посетители, трябва да си избера едното или другото вече... Поне половината публикации от началото на 2008 насам са скрити, но си съществуват (:

Stuck between the do or die, I feel emaciated.
Hard to breathe I try and try, I'll get asphyxiated.
Swinging from the tallest height, with nothing left to hold on to.

Много е важно човек да си преценява силите и когато нещата опират да вземането на правилно, адекватно и зряло решение, да не се свива като малко дете в ъгъла. Дори обстоятелствата да са отчайващи понякога, дори най-лесното е просто да се впусне в реката на безразличието и порочността, колкото да не мисли за сериозните си проблеми, рано или късно настъпва моментът, когато си притиснат в ъгъла без много възможности за действие.
Най-големият недостатък в устройството на човешката психика, често си го мисля, е непостоянството. Първо си умираме да се научим как да държим нещата под контрол, как сами да направляваме живота си и да се перчим колко сме силни и непоколебими, а след това започваме да линеем, тъй като ни се иска поне веднъж да се случи нещо непредвидено и ново, неочаквано, неконтролирано, емоционално и обсебващо. За разнообразие. Тогава ръцете ни, понесли здравия разум и контрола, натежават. И в крайна сметка всичко се разсипва наоколо. Тогава вече трябва да си силен и да оцениш кое си струва да прибереш обратно и да продължиш, докато не се научиш да носиш повече. Алкохолът не ти дава повече кураж между другото.

"Не можеш да очакваш първата ти сериозна връзка да трае доживотно."

Сякаш за пръв път виждам новите хоризонти... Но някак не мога да се зарадвам от това. След година и половина най-малкото ми е неестествено да бъда сама, особено психически. My backbone's gone.

If I could tear you from the ceiling
I’d freeze us both in time
And find a brand new way of seeing
Your eyes forever glued to mine.

What had happened before, shall happen again.

Бягам и не гледам назад, а тайно се обръщам или поне наум. И все повече потъвам във все по-старите облаци, отдавна изчезнали без спомен в атмосферата. Всичко е толкова старо и толкова пуснало корени в мен. Като отлетели балони, които все още прогарят ръцете ми.

Разтварям се в теб
Опитвам деня ти
Омайваш ме
Забравям за кратко да мисля за всичко
Оставам с безплатните мисли за теб
За теб

Красиво е в теб
Опитвам деня ти
Разтварям се в теб
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Оставаш с рекламните мисли за мен

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш ме тихо, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Разтворих се в теб
Разгледах деня ти
Отрових се в теб
Разтворих се в сладките мисли на друг човек
Забравих за кратко да мисля

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Не ме разсмиваш
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Отрових се в теб
Но кой ли разбира?

Бонбонената принцеса !

Предполагам, че всъщност не съм нищо повече от момиче с чорапи на райета, което тайно бере теменужки пред всички в градинката на университета. Или пък просто обича да тича до светофара, за да спре точно, когато светне червено и да чака. Ниско, пристрастено към сладкото същество.
А ти бъркаш ли бъркаш в бонбонената ми душа и добавяш вътре всичко, което липсва. В крайна сметка става едно вкусово извращение, но на никого не му пука, понеже опаковката ми е лъскава.
Това просто няма да се промени. Ще видиш. Думите далеч не са всичко.