heaven's not enough if when you get there it's just another blue...
мотивът за скитничеството е лесно откриваем в творчеството на Ботев. а също така и в реалността. в душата.
аз виждам пътя. той е право пред мен, няма накъде да ходя, освен да го извървя. но аз не принадлежа на този път. не знам дали той принадлежи на мен. не знам дали искам да го извървя. знам, че се чувствам ужасно сама по него.
аз съм машина.
аз вървя напред и забравям. не чувствам. накълцвам на малки парчета хартия всеки, който се опита да ми прави компания. не прощавам на никого. и няма кой да ми прости.
трупа се като прах в дробовете ми. гръдният ми кош става все по-тежък всяка сутрин.
аз съм капризна. винаги избирам измежду нещата, които мога да имам. дори в момента съм в подобна ситуация на разнообразие, менюто никак не е постно, но аз избирам да стоя гладна този път.
аз нося разрухата в и със себе си. и никой, никой не може да ме постави на колене, никой не може да я спре. опиталите се само паднаха в боя. или пък се отказват и бягат далеч, криейки се зад техните си маски, в новите си роли, на новите си сцени. (да, точно за онова говоря). затова сама ще се победя. винаги съм знаела, че е по-добре човек сам да си върши работата, вместо да разчита другите да го направят вместо него.
it's time to meet myself in a self-inflicted battle. and i shall starve to death if that's what it takes to defeat me.
but i need those two warm arms to cradle my cold body afterwards.
p.s. heaven's not enough if when i'm there i don't remember you...
Показват се публикациите с етикет it is so over so... so over.. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет it is so over so... so over.. Показване на всички публикации
вторник, 3 ноември 2009 г.
сряда, 29 юли 2009 г.
...
не знам какво се случи отново
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим
oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down
странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.
знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.
сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.
очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.
oh gravity, stay the hell away from me
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим
oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down
странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.
знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.
сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.
очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.
oh gravity, stay the hell away from me
неделя, 12 април 2009 г.
rebellion (lies)
носталгията и топлината, които споменах? излъгах.
вече толкова сме се променили и отдръпнали, че дори следтебните ми емоции са ненужни, неистински, несъществуващи. аз си измислям всяко от тези фалшиви чувства, за да се заблуждавам, че съм жива отвътре. ти си станал някакъв омразник, с когото дори не ми е приятно да си говоря през повечето време. а когато се опитваш да си мил и общителен, заинтересован от мен може би, изпитвам нещо средно между поласканост и отвращение. не трябваше да ме лъжеш онзи път. това само влоши нещата, които и без това бяха само сухи съчки без искра надежда за нов огън. изгори ме отвътре и с това ролята ти в живота ми е изчерпана. живеем един без друг, но без да сме се карали, казвайки си "край, не искам повече да те чувам". така поне можем да се самоуспокояваме, че не е наша вината за тази дистанция.
понякога ми липсваш. но после се сещам какво копеле си и това чувство се измъква толкова бързо, че ме кара да се замисля дали наистина си ми липсвал, или е било поредната фалшива проекция, която отегчения ми мозък е измислил за теб. защото съм свикнала да си там. и не е нормално да не ми липсваш. обаче не ми. наистина. може би малко съжалявам, още не съм решила за какво точно.
преди с вина си мислех, че бих искала да се върна обратно на 14 и да преживея щастливите си моменти с теб отново, въпреки че знам как свършва всичко това. обаче сега знам какъв си, какъв си бил винаги може би, и не съм сигурна дали искам да съм имала толкова общо с теб. дали си пропилях времето с теб? засега ще кажа "не", защото благодарение на теб се научих да оцелявам. след това, което преживях заради простотиите ти, вече почти нищо не ме плаши. и дори да ме плаши, знам, че каквото и да се случи, ще се оправя. а и може би станах малко мъж, защото всеки, който се опита да взаимодейства с мен, казва, че имам тежък характер и че държа на контрола. че аз водя танца. може и така да е. била съм крехка. не е хубаво усещане, когато е постоянно. сега не съм и се гордея с това. in your face !
и не те мразя. благодаря, че ми помогна в порастването. и сбогом, защото в емоционалният ми свят си почти мъртъв. надали някога ще умреш окончателно, но да речем, че си в сигурен, вечен сопор.
в твоите очи съм бившият ти ресурс на жива енергия, малка и жалка. в моите очи има просто разочарование и неодобрение. и двамата добре се подредихме, i guess.
сега всичко, което беше, е зад гърба ни. или по-скоро зад твоя и зад моя, защото "нас" отдавна вече няма. и знаеш ли какво? вече мога да живея с тази мисъл, без да усещам как гръдния ми кош се разкъсва. i hardly give a fuck actually. и няма по какъв друг начин да ти го кажа. (:
вече толкова сме се променили и отдръпнали, че дори следтебните ми емоции са ненужни, неистински, несъществуващи. аз си измислям всяко от тези фалшиви чувства, за да се заблуждавам, че съм жива отвътре. ти си станал някакъв омразник, с когото дори не ми е приятно да си говоря през повечето време. а когато се опитваш да си мил и общителен, заинтересован от мен може би, изпитвам нещо средно между поласканост и отвращение. не трябваше да ме лъжеш онзи път. това само влоши нещата, които и без това бяха само сухи съчки без искра надежда за нов огън. изгори ме отвътре и с това ролята ти в живота ми е изчерпана. живеем един без друг, но без да сме се карали, казвайки си "край, не искам повече да те чувам". така поне можем да се самоуспокояваме, че не е наша вината за тази дистанция.
понякога ми липсваш. но после се сещам какво копеле си и това чувство се измъква толкова бързо, че ме кара да се замисля дали наистина си ми липсвал, или е било поредната фалшива проекция, която отегчения ми мозък е измислил за теб. защото съм свикнала да си там. и не е нормално да не ми липсваш. обаче не ми. наистина. може би малко съжалявам, още не съм решила за какво точно.
преди с вина си мислех, че бих искала да се върна обратно на 14 и да преживея щастливите си моменти с теб отново, въпреки че знам как свършва всичко това. обаче сега знам какъв си, какъв си бил винаги може би, и не съм сигурна дали искам да съм имала толкова общо с теб. дали си пропилях времето с теб? засега ще кажа "не", защото благодарение на теб се научих да оцелявам. след това, което преживях заради простотиите ти, вече почти нищо не ме плаши. и дори да ме плаши, знам, че каквото и да се случи, ще се оправя. а и може би станах малко мъж, защото всеки, който се опита да взаимодейства с мен, казва, че имам тежък характер и че държа на контрола. че аз водя танца. може и така да е. била съм крехка. не е хубаво усещане, когато е постоянно. сега не съм и се гордея с това. in your face !
и не те мразя. благодаря, че ми помогна в порастването. и сбогом, защото в емоционалният ми свят си почти мъртъв. надали някога ще умреш окончателно, но да речем, че си в сигурен, вечен сопор.
в твоите очи съм бившият ти ресурс на жива енергия, малка и жалка. в моите очи има просто разочарование и неодобрение. и двамата добре се подредихме, i guess.
сега всичко, което беше, е зад гърба ни. или по-скоро зад твоя и зад моя, защото "нас" отдавна вече няма. и знаеш ли какво? вече мога да живея с тази мисъл, без да усещам как гръдния ми кош се разкъсва. i hardly give a fuck actually. и няма по какъв друг начин да ти го кажа. (:
неделя, 29 юни 2008 г.
Someone tried to do me ache.
Извинявам се, задето постоянно отварям и затварям блога си за посетители, трябва да си избера едното или другото вече... Поне половината публикации от началото на 2008 насам са скрити, но си съществуват (:
Stuck between the do or die, I feel emaciated.
Hard to breathe I try and try, I'll get asphyxiated.
Swinging from the tallest height, with nothing left to hold on to.
Много е важно човек да си преценява силите и когато нещата опират да вземането на правилно, адекватно и зряло решение, да не се свива като малко дете в ъгъла. Дори обстоятелствата да са отчайващи понякога, дори най-лесното е просто да се впусне в реката на безразличието и порочността, колкото да не мисли за сериозните си проблеми, рано или късно настъпва моментът, когато си притиснат в ъгъла без много възможности за действие.
Най-големият недостатък в устройството на човешката психика, често си го мисля, е непостоянството. Първо си умираме да се научим как да държим нещата под контрол, как сами да направляваме живота си и да се перчим колко сме силни и непоколебими, а след това започваме да линеем, тъй като ни се иска поне веднъж да се случи нещо непредвидено и ново, неочаквано, неконтролирано, емоционално и обсебващо. За разнообразие. Тогава ръцете ни, понесли здравия разум и контрола, натежават. И в крайна сметка всичко се разсипва наоколо. Тогава вече трябва да си силен и да оцениш кое си струва да прибереш обратно и да продължиш, докато не се научиш да носиш повече. Алкохолът не ти дава повече кураж между другото.
"Не можеш да очакваш първата ти сериозна връзка да трае доживотно."
Сякаш за пръв път виждам новите хоризонти... Но някак не мога да се зарадвам от това. След година и половина най-малкото ми е неестествено да бъда сама, особено психически. My backbone's gone.
If I could tear you from the ceiling
I’d freeze us both in time
And find a brand new way of seeing
Your eyes forever glued to mine.
Stuck between the do or die, I feel emaciated.
Hard to breathe I try and try, I'll get asphyxiated.
Swinging from the tallest height, with nothing left to hold on to.
Много е важно човек да си преценява силите и когато нещата опират да вземането на правилно, адекватно и зряло решение, да не се свива като малко дете в ъгъла. Дори обстоятелствата да са отчайващи понякога, дори най-лесното е просто да се впусне в реката на безразличието и порочността, колкото да не мисли за сериозните си проблеми, рано или късно настъпва моментът, когато си притиснат в ъгъла без много възможности за действие.
Най-големият недостатък в устройството на човешката психика, често си го мисля, е непостоянството. Първо си умираме да се научим как да държим нещата под контрол, как сами да направляваме живота си и да се перчим колко сме силни и непоколебими, а след това започваме да линеем, тъй като ни се иска поне веднъж да се случи нещо непредвидено и ново, неочаквано, неконтролирано, емоционално и обсебващо. За разнообразие. Тогава ръцете ни, понесли здравия разум и контрола, натежават. И в крайна сметка всичко се разсипва наоколо. Тогава вече трябва да си силен и да оцениш кое си струва да прибереш обратно и да продължиш, докато не се научиш да носиш повече. Алкохолът не ти дава повече кураж между другото.
"Не можеш да очакваш първата ти сериозна връзка да трае доживотно."
Сякаш за пръв път виждам новите хоризонти... Но някак не мога да се зарадвам от това. След година и половина най-малкото ми е неестествено да бъда сама, особено психически. My backbone's gone.
If I could tear you from the ceiling
I’d freeze us both in time
And find a brand new way of seeing
Your eyes forever glued to mine.
четвъртък, 20 март 2008 г.
Outta my mind, outta my mind!
I am actively...
.. NOT..
..thinking..
..about you..
..right now.
За пръв път от мноого време насам имам тайна. Secrets are good. Обаче освен тайна, имам и въпрос/молба. Защо все разни неподходящи хора си падат по мен? Honestly, могат да си го спестят, а също и на мен. No damage.
.. NOT..
..thinking..
..about you..
..right now.
За пръв път от мноого време насам имам тайна. Secrets are good. Обаче освен тайна, имам и въпрос/молба. Защо все разни неподходящи хора си падат по мен? Honestly, могат да си го спестят, а също и на мен. No damage.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
