не знам защо реших отново да пиша точно тук, а не в tumblr-а. може би не искам някой да го чете само защото ми е на фейсбук страницата. искам или никой да не го вижда, или да заинтересова хора, които знаят или искат да разберат за какво говоря... може би в не много конкретния смисъл.
поводът за публикация е очевиден - зимата свърши. макар че днес доста застудя в един момент и имах чувството, че кристализирам вътрешно и ще се търкулна като ледена шушулка - остра и безлична, ще се скрия между паветата, докато слънчевите лъчи ме претопят в пръст и въздух.
Палечка вярваше в слънцето. аз така и не разбрах откъде го черпи този оптимизъм. в своите дела още съм нерешителна. постоянно се отказвам и самонавивам, порочен кръг е, лабиринт с препятствия.

пролет е. обичам този сезон. някои хора (кхъм) ми се подиграват, задето казвам, че всяка година ми се случва нещо точно през пролетта. не мисля, че това е така заради някаква карма или събда, нищо подобно. просто... слънчевите лъчи, разцъфващите цветя, чистото, синьо небе, по-леките и във всеки случай по-красиви дрехи, всичко се променя. и ми създава едно такова чувство в стомаха, сладка нервозност, сякаш усещам, че нещо предстои. тази година обаче не очаквам нищо. надявам се, но това далеч не е същото.
наистина не искам пролетта ми да бъде празна :/ so just.. please, come on.

this is fact not fiction

нямам музикален фон.
нямам какво да си пусна.
нямам никаква идея какво ми се слуша, а това е едно от най-гадните неща, които съм изпитвала в ежедневието си. музикална безпомощност.
като с всичко останало може би.
заредих си a lack of color по този случай.

защо всички сте толкова черно-бели? проблемът в моя телевизор ли е?
ужасно студено е, а дори не е декември още. проблемът в моята отоплителна система ли е?

and i should have given you a reason to stay.

това е все едно съм се блъснала в нещо голямо и твърдо, останала съм там и независимо кой е бил с мен преди това, е прескочил някакси от другата страна, а аз си стоя в безсъзнание.
и пак го правя, the avoidance thing. and the 'nothing satisfies' thing too.

мразя го този смотан сезон зимата. с отрицателните температури, болестите, смотаните християнски празници и буците в гърлото на заспиване.

.. и най-съкващото е, че проверих и, ами, при някои негативизмът не е просто свързан с пубертета. остава и след това ;?

make the lambs stop screaming.

your will changes everyday, it's a choice you gotta make

i don't have a choice in this
it's a road i've come upon
you can join us if you want to

always never seems to work
it's a word we never learned
time will be the judge of all here
this might take a while to figure out now
so don't you rush it
and hold your head up high
right through the doubt now
'cause it's just a matter of time

i'll never let you sweep me off my feet

какво денонощие само.
събудена от брутален фонтанест nosebleed.
сутринта ми беше някакъв транс.
и после взех да върша някаква работа о.О
и в крайна сметка завърших с писането на едно писмо от 11 страници голям формат
и в момента ми се ще да можех да кажа, че не си чувствам едната ръка, но я чувствам, о как я чувствам, направо не е истина :р

но мисля, че най-после събрах каквото исках да кажа на едно място.

this time baby i'll be bulletproof :)

...

не знам какво се случи отново
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим

oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down

странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.

знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.

сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.

очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.

oh gravity, stay the hell away from me

if you leave

струва ми се, че има един човек, който винаги остава пропуснат в моя блог, а ако ще се пише за хора, може би това е the person. my person. my cheese. м.
dude, i muss you already! знам, че още не си тръгнала и че допреди 4 минути бях на телефона с теб, но ми е толкова нервно, и самотно, и.. само си мисля как не трябва да забравиш да си вземеш маска, и да си отбележиш куфара, иии... уф. да ми пишеш всеки ден. because i'm totally freaking out here xD
и явно няма да завърша тази публикация, защото телефонът ми звъни.

p.s. не ми пука какво мислите, the o.c. rulez xD

.

2 януари, 2009

чувствам се една година по-стара, една година по-уплашена и една година по-ненамястотоси. не знам кое е мястото ми, но поне съм убедена кое не е. не искам да правя равносметка за изминалата 2008, понеже с почти нищо не мога да я похваля, нейната кожа. освен може би музиката - разширих си музикалните хоризонти. нооо основно това. не си е голямо постижение.
бях толкова разочарована, толкова наранявана, толкова вглъбена и глупава...
посрещнах новата година по най-задръстения начин евър. стоях си с родителите ми у нас, дори не сме слушали музика, гледахме телевизия мълчаливо, а аз тънех в скука и сдържах сълзите си. бях скарана с най-близкия си човек, бях сърдита на други, изпълнена със злоба, разочарование и болка, като животинче с трън в лапата.
ето, гледам новата година в очите и какво виждам? поне още 1 година ще си бера ядове със старите каши, така и не се научих да не бъркам в любимото си бурканче греховен мед. още 1 година изпитание на нервите ми. и не само. и времето тече, а трябва да се занимавам с толкова много неща... чувствам се така.. нищожна и безполезна. още една година ще си разранявам старите рани. и въобще.. гледам я. гледам тази нагла 2009 на прага на живота си и съм изпълнена не с надежда, не с оптимизъм, а със страх.
нямам нужда някой да ми каже, че нещата ще се оправят. знам. всичко се оправя един ден. но точно тук и сега... че и в идните месеци... няма как да се оправи. и тук и сега аз не съм на себе си. тук и сега искам да изляза от кожата си и да избягам. тук и сега въобще не съм щастлива.
и съм далеч от идеята да ви пожелая честита нова година. светът през моите очи е в немилост. нямам какво повече да кажа.

ugly in the morning

знам за едно нещо, което е по-могъщо и от егоизма в човешките взаимоотношения. нещо, съвсем присъщо на човешката природа. желанието да притежаваш. да подчиняваш другия на себе си. да се чувстваш сигурен, всичко да е под контрол.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.

denial, denial.

зимата сковава не само
лицето
ръцете
пръстите ми.
тя замръзява,
забавя
метаболизма на чувствата ми.

999 минути нощ
и само 1, за да видя гласа ти

липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми.

exit [music]

магията на театъра
бавно се издига над сцената,
увива се във въздуха,
задушава го,
а след това се загнездва
под изсушените ми клепачи.

това е единственият коментар,
който заслужавам да дам на тазвечершната постановка.
прекалено необразована съм за повече.

бумтящи машини,
атака на извънземни,
или по-скоро високи сектанти,
които мълчат заплашително,
гледат те празно през маските си
с промитите си души
и нямат какво да те посъветнат,
защото виждат колко си обречен
да не излизаш от пътя си.
от друга страна и ти им се присмиваш,
задето се лишават от собственото си мнение,
но на тях не им пука, разбира се.

а пък аплодисментите ще дойдат сами.
много странно явление -
маса хора извършват този.. ритуал
по оказване на чест и преклонение пред някого,
звучи малко езически.
а кой е пророкът, който винаги пляска първи?

and you can laugh
a splineless laugh
we hope your rules and wisdom choke you
and now we are one
in everlasting peace

шибан обет за целомъдрие.

We hope that you choke... that you choke...
We hope that you choke... that you choke...
We hope that you choke... that you choke...

hide and seek

докато изцеждам млякото, заради каймака, усещам духа на есенен хлад, витаещ в кухнята. отказвам се и изливам всичкото мляко в мивката. направих си чай.

взирам се в ароматната пара, която се извива несигурно над ръба на млечнолилавата ми чаша. губи се във въздуха над себе си със скоростта, с която се губи земята под краката ми. потъвам в носталгия. как си играеш на криеница със съзнанието ми. първо си там, гледаш ме изпитателно и чакаш да взема решение... а в момента, когато се втурна към теб, досущ малко дете, чиито бузки са нажулени от студа, втурващо се към топлите обятия на майка си, ти бягаш и се скриваш. оставяш протегнатите ми към теб ръце да разравят празното пространство, да те търсят. както слепец опипва пътя си. аз опипвам теоретичния ти образ.

празно.

моята есен не носи хлада на предзимната обстановка. това, с което е подплатена, е сковаващият мраз на космоса. на празна вселена.

пръстите ми се вкопчват в горещата чаша, сякаш душата ми ще попие топлината.

mmm, what'd you say, mmm, that you only meant well?
well, 'course you did
mmm, what'd you say, mmm, that it's all for the best
of course it is
mmm, what'd you say, mmm, that it's just what we need
you decided this
mmm, what'd you say, mmm, what did she say?

Soul Music

- НО НАЛИ ПОВЕЧЕТО ХОРА СА ТЪПИ И СИ ПРАХОСВАТ ЖИВОТА? НИМА НЕ СИ ГО ПРОУМЯЛА? НЕ СИ ЛИ ОГЛЕЖДАЛА ОТ СЕДЛОТО НА КОНЯ НЯКОЙ ГРАД И НЕ ТИ ЛИ Е НАПОМНЯЛ ЗА МРАВУНЯК, НАСЕЛЕН СЪС СЛЕПИ ТВАРИ, КОИТО СЕ ЗАБЛУЖДАВАТ, ЧЕ ТЕХНИЯТ НИЩОЖЕН СВЯТ НА ДОСАДНИТЕ ДРЕБОЛИИ СЪЩЕСТВУВА НАИСТИНА? ВИЖДАШ ОСВЕТЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ И ИСКАШ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЗАД ТЯХ СА СКРИТИ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ. ЗНАЕШ ОБАЧЕ, ЧЕ ТАМ ИМА САМО СКУЧНИ, МНОГО СКУЧНИ ДУШИЦИ, ОКАЯНИ ГЪЛТАЧИ НА ХРАНА, КОИТО СМЯТАТ ИНСТИНКТИТЕ СИ ЗА ЧУВСТВА. ЗАБЛУЖДАВАТ СЕ, ЧЕ В МИЖАВИЯ ИМ ЖИВОТЕЦ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ИМА ПОВЕЧЕ СМИСЪЛ, ОТКОЛКОТО В ШЕПОТА НА ВЯТЪРА.

Смърт