always losing me in a cloud

heaven's not enough if when you get there it's just another blue...

мотивът за скитничеството е лесно откриваем в творчеството на Ботев. а също така и в реалността. в душата.
аз виждам пътя. той е право пред мен, няма накъде да ходя, освен да го извървя. но аз не принадлежа на този път. не знам дали той принадлежи на мен. не знам дали искам да го извървя. знам, че се чувствам ужасно сама по него.
аз съм машина.
аз вървя напред и забравям. не чувствам. накълцвам на малки парчета хартия всеки, който се опита да ми прави компания. не прощавам на никого. и няма кой да ми прости.
трупа се като прах в дробовете ми. гръдният ми кош става все по-тежък всяка сутрин.
аз съм капризна. винаги избирам измежду нещата, които мога да имам. дори в момента съм в подобна ситуация на разнообразие, менюто никак не е постно, но аз избирам да стоя гладна този път.
аз нося разрухата в и със себе си. и никой, никой не може да ме постави на колене, никой не може да я спре. опиталите се само паднаха в боя. или пък се отказват и бягат далеч, криейки се зад техните си маски, в новите си роли, на новите си сцени. (да, точно за онова говоря). затова сама ще се победя. винаги съм знаела, че е по-добре човек сам да си върши работата, вместо да разчита другите да го направят вместо него.

it's time to meet myself in a self-inflicted battle. and i shall starve to death if that's what it takes to defeat me.

but i need those two warm arms to cradle my cold body afterwards.

p.s. heaven's not enough if when i'm there i don't remember you...

seventeen.

има 17 вида красота:

1) красотата на сърдечния ритъм, жизненоважна
2) the beauty of art/the art of beauty, кой както го обича
3) последните секунди на очакването, подобно на оргазмена ексцитация (тая дума я видях онзи ден, не се стърпях да я използвам, ужасно е пробождаща)
4) меланхолията, понеже е най-дълбокото от абсорбиращите състояния
5) сладките неща, мирисът на сладко, усещането за сладост. хората, които не обичат сладко, са най-тъжното нещо на планетата
6) сладострастната красота, която искаш да целуваш, дъвчеш, смучеш, захапваш, докосваш и много други неща после, или пък всичко едновременно
7) всички човешки емоции, особено прикритите - имат си сладкото предимство да ги разгадаваш
8) стичащата се вода по кожата - прост, нежен и преди всичко чист пример за преходността на всичко
9) миналото, защото е недостижимо
10) дъждът. май е единствената вода, където човек не си хвърля боклуците
11) тишината. без нея нямаше да можем да осмислим никой звук
12) сексът - едно от малкото неща, които все още могат да не бъдат синтетични
13) човешките добродетели, ако ги гледаш на картинка особено.
14) спомените като връзка с миналото (вж. #9)
15) the cupcakes на някой френски майстор сладкар, не се сещам за думата на български
16) стилът във всяко отношение, почти не познавам хора със стил
17) всичко, което се крие зад очите ти. индивидуалният избор, който човек прави за красотата.

искаше ми се да намеря някоя хубава песен за числото 17,
намерих например metro station - seventeen forever,
обаче не си струва, понеже three dog night - one (is the loneliest number) е 17 пъти по-добра
обещавам ви 17 вида море като се върна.

you try at working out chaotic things

чувствам се като културен терорист
съвсем сериозно, не се шегувам
скачам от едната крайност в другата
довчера съм смятала незнаещите за блажени,
днес искам да науча имената на всички
велики писатели от 20-ти век
всички членове на любимите ми групи,
слушам radiohead в момента между другото.

искам големи магазини с много красиви дрехи
миризмата на нови книги, обаче класики
ходи ми се на изложби, на ревюта,
на кино, на театър,
на концерти, на много концерти.

един ден ще отида на сцигет, обещала съм си.

сега искам просто да се махна, защото ТУК е нещо, което не ми допада особено.

понеже не обичам чалга, модерни (жълти, зелени, цикламени) дрехи, беге рап и космополитън, отпадам от категорията на яките хора
щеше да е проблем, ако ми пукаше.

мириша на банан и други сладки работи,
целува ми се ужасно много,
слушам си рейдиохед тихичко, цитирам лолита и си мисля за големи неща.
буквално.

тресе ме културна треска, както казах,
умирам за нещо ново и стилно,
което да ми изкара въздуха
с красотата си
да погали болното ми чувство за естетика.

палци нагоре за бертолучи, който показа на света вагината на лив тайлър
светът има нужда от хубави филми.

Писма до Отвъдното

Зная, че не четеш това, понеже е малко.. невъзможно, ако гледаме нещата съобразно законите на времепространството. Докъде стигнах, а? Да пиша виртуални писма на починали хора... Имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Никога не си ме предавал.

Спомням си черешата. Нашето черешово дърво, което така ревностно бранехме от съседите като последна крепост. Нашето голямо черешово дърво с хубавата сянка и кривите клони, върху които бе невъзможно да се построи къщичка. И затова я построихме отдолу. Венци ни донесе онази грозна плоскост, помниш ли? И я завари за онова голямо метално помещение с траверсите... Мисля, че никога няма да забравя какво е да живееш на гарата. После й сложихме пердета, а вътре украсихме с всякакви важни за нас неща... Аз взех онзи ужасен цикламен лак от вкъщи, който никой не ползваше, и заедно изписахме металната стена. В цикламено. Ти ми късаше скришом от цветята на майка си в градината и ми ги носеше вътре. Там, в нашето балдахинено царство. Стояхме от сутрин до вечер... Спомням си, ти щеше да станеш механик и да изобретиш нещо велико. А аз щях да съм космонавт-супергерой, който да борави с твоите изобратения. Имахме цяла галактика пред нас...
Спомням си зрелищните битки на динозаврите. Помня и как знаеше всеки един вид, докато аз едва различавах тиранозавър рекс от птеродактил. Помня как аз винаги окупирах Голямата сенчеста равнина, падаща се реално под масата в хола и моето стадо динозаври беше в защитна позиция. Винаги...
Спомням си също и "Войната на зверовете". И как си измисляхме допълнителни герои (ама какво въображение сме имали), и дори наслагвахме един на друг. Така и никой не каза на другия, че знае, че си измисля и всъщност няма Заотроп и Коттрон. Нито пък Анхел и Имбту. И никога не се предавахме докато и двамата не паднем уморени на пода, но заедно. Заспивахме в леглото на вашите, а после баща ми идваше и ме отнасяше на долния етаж, в моята спалня. И там сме спали, помня например един случай, когато вашите трябваше да отсъстват, а ти не можеше да си с тях - не си спомням защо, ще ме прощаваш. И ти остана цял ден с мен, цяла вечер, а после си легнахме в моето голямо легло, което тогава още не беше продънено в единия край (ти така и не спря на хлътваш там!) и си говорихме часове наред. Накрая се допряхме чело в чело, хванахме се за ръце и заспахме. Помня как не можехме да спред да пием сок от трамбъз, а бутилките намаляваха... И как си пернахме ей такива големи глътки, защото и двамата сбъркахме чашите си с ракиите на бащите, хапващи салата отново. И как ти винаги сядаше на табуретката, винаги се клатеше, винаги падаше, винаги майка ти ти се караше, а ти ставаше, поглеждаше ме засрамено и пак започваше да се клатиш... Помня и как ми казваше "Нани" - като по-малки не умееше да ми казваш името, но после... Стана като твой навик, като уникален знак. Никой освен теб не ме е наричал така, между другото.
Помня, че бяхме... Две толкова близки семейства... Двама толкова близки души. И ми липсваш. Представа си нямам ако все още беше жив къде щях да съм и дали изобщо щяхме да сме още приятели. Понякога си мисля, че може би има рай, има някакъв отвъден свят. Убедена съм, че ти заслужаваш да си щастлив там. Мисля си също, че имаше причина това да се случи - аз съм толкова калпава и нескопосана личност... Все трябва някой да ме наглежда и пази, нали? Мисля си, че ти си моят ангел-хранител и си винаги до мен (е, надявам се, че не ме наблюдаваш в банята ^^). Мисля си за теб. Ти си единственият, който ме е обичал от люлка до гроб. Зная колко егоистично звучи сега като го казвам, но имам нужда от теб. Имам нужда от знак, от посока. От... нещо. Ще го направиш ли за мен? Благодаря ти.
Аз... Обичам те. Става ми ужасно мъчно като си помисля дали някога изобщо съм ти го казвала, но ми се струва, че ти го знаеше... Обичам те и винаги ще го правя. От люлка до гроб :)