always losing me in a cloud

heaven's not enough if when you get there it's just another blue...

мотивът за скитничеството е лесно откриваем в творчеството на Ботев. а също така и в реалността. в душата.
аз виждам пътя. той е право пред мен, няма накъде да ходя, освен да го извървя. но аз не принадлежа на този път. не знам дали той принадлежи на мен. не знам дали искам да го извървя. знам, че се чувствам ужасно сама по него.
аз съм машина.
аз вървя напред и забравям. не чувствам. накълцвам на малки парчета хартия всеки, който се опита да ми прави компания. не прощавам на никого. и няма кой да ми прости.
трупа се като прах в дробовете ми. гръдният ми кош става все по-тежък всяка сутрин.
аз съм капризна. винаги избирам измежду нещата, които мога да имам. дори в момента съм в подобна ситуация на разнообразие, менюто никак не е постно, но аз избирам да стоя гладна този път.
аз нося разрухата в и със себе си. и никой, никой не може да ме постави на колене, никой не може да я спре. опиталите се само паднаха в боя. или пък се отказват и бягат далеч, криейки се зад техните си маски, в новите си роли, на новите си сцени. (да, точно за онова говоря). затова сама ще се победя. винаги съм знаела, че е по-добре човек сам да си върши работата, вместо да разчита другите да го направят вместо него.

it's time to meet myself in a self-inflicted battle. and i shall starve to death if that's what it takes to defeat me.

but i need those two warm arms to cradle my cold body afterwards.

p.s. heaven's not enough if when i'm there i don't remember you...

your will changes everyday, it's a choice you gotta make

i don't have a choice in this
it's a road i've come upon
you can join us if you want to

always never seems to work
it's a word we never learned
time will be the judge of all here
this might take a while to figure out now
so don't you rush it
and hold your head up high
right through the doubt now
'cause it's just a matter of time

black hearted love

when you call out my name in rapture
i volunteer my soul for murder
i wish this moment here forever

and you are my black hearted love
and you are my black hearted love
in the rain, in the evening i will come again

i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted
i'd like to take you;
i'd like to take you to a place i know
my black hearted

in the rain
in the evening
in the garden
i will come
again

...

не знам какво се случи отново
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим

oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down

странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.

знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.

сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.

очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.

oh gravity, stay the hell away from me

I need some sleep.
You can’t go on like this.

Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.

I try counting sheep,
But there’s one I always miss

Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.

Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"

Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.

I’m in too deep
and the wheels keep spinning round

И капчица надежда няма вече.

You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go

...

Мили Дядо Коледа,

Забрави за последното ми писмо. Пращам второ, понеже държах да ти кажа истината. Мразя те.

Твоя: Ани

Haemorrhage.

Пирони навсякъде, а ти просто... мислиш. Давай тогава, you clever boy.

Certain things turn ugly when you think too hard
And nagging little thoughts change into things you can't turn off
Everything you think you know baby
Is wrong
It's all over but the crying

*
Oh hold me now I feel contagious
Am I the only place that you’ve left to go
She cries her life is like
Some movie black and white
Dead actors faking lines
Over and over and over again she cries

Don’t fall away, and leave me to myself
Don't fall away, and leave love bleeding
In my hands, in my hands again
Leave love bleeding
In my hands, in my hands
Love lies bleeding

I'm not guilty anymore...

Това е гадно някакси.

Цялата агресия, желанието да рушиш, да нараниш. Да го обвиняваш, да го обиждаш, да го накараш да трепери на мястото си като малко листо на самотно дърво през октомври. Да искаш да усетиш безпомощното блясъче в погледа му и да не спираш, докато не те застави странната тишина от липсата ти на сърдечен ритъм. Знаеш каква ще е картинката - ще паднеш на земята, сърцето ти изведнъж ще задумка много яростно, а той ще се чуди как да започне. Ще се отбранява, ще се засегне, после ще атакува, ще нарани теб, след това наистина ще се получвства виновен, понеже ще те вижда премазана от собствената си грешка... Ще поплачете, ще забравите и след един месец пак ще се случи. Или два, три. Какво значение има наистина?

Цялата насилствена грубост в търсенето на нежност, в жаждата. Тъй като няма какво реално да постигнеш, си го спестяваш. И спестяваш. И спестяваш, и спестяваш, и спестяваш...

Закъде?

Защо обичаш толкова виновен човек?
Защо човекът, когото обичаш, е толкова виновен?