rebellion (lies)

носталгията и топлината, които споменах? излъгах.
вече толкова сме се променили и отдръпнали, че дори следтебните ми емоции са ненужни, неистински, несъществуващи. аз си измислям всяко от тези фалшиви чувства, за да се заблуждавам, че съм жива отвътре. ти си станал някакъв омразник, с когото дори не ми е приятно да си говоря през повечето време. а когато се опитваш да си мил и общителен, заинтересован от мен може би, изпитвам нещо средно между поласканост и отвращение. не трябваше да ме лъжеш онзи път. това само влоши нещата, които и без това бяха само сухи съчки без искра надежда за нов огън. изгори ме отвътре и с това ролята ти в живота ми е изчерпана. живеем един без друг, но без да сме се карали, казвайки си "край, не искам повече да те чувам". така поне можем да се самоуспокояваме, че не е наша вината за тази дистанция.
понякога ми липсваш. но после се сещам какво копеле си и това чувство се измъква толкова бързо, че ме кара да се замисля дали наистина си ми липсвал, или е било поредната фалшива проекция, която отегчения ми мозък е измислил за теб. защото съм свикнала да си там. и не е нормално да не ми липсваш. обаче не ми. наистина. може би малко съжалявам, още не съм решила за какво точно.
преди с вина си мислех, че бих искала да се върна обратно на 14 и да преживея щастливите си моменти с теб отново, въпреки че знам как свършва всичко това. обаче сега знам какъв си, какъв си бил винаги може би, и не съм сигурна дали искам да съм имала толкова общо с теб. дали си пропилях времето с теб? засега ще кажа "не", защото благодарение на теб се научих да оцелявам. след това, което преживях заради простотиите ти, вече почти нищо не ме плаши. и дори да ме плаши, знам, че каквото и да се случи, ще се оправя. а и може би станах малко мъж, защото всеки, който се опита да взаимодейства с мен, казва, че имам тежък характер и че държа на контрола. че аз водя танца. може и така да е. била съм крехка. не е хубаво усещане, когато е постоянно. сега не съм и се гордея с това. in your face !
и не те мразя. благодаря, че ми помогна в порастването. и сбогом, защото в емоционалният ми свят си почти мъртъв. надали някога ще умреш окончателно, но да речем, че си в сигурен, вечен сопор.
в твоите очи съм бившият ти ресурс на жива енергия, малка и жалка. в моите очи има просто разочарование и неодобрение. и двамата добре се подредихме, i guess.
сега всичко, което беше, е зад гърба ни. или по-скоро зад твоя и зад моя, защото "нас" отдавна вече няма. и знаеш ли какво? вече мога да живея с тази мисъл, без да усещам как гръдния ми кош се разкъсва. i hardly give a fuck actually. и няма по какъв друг начин да ти го кажа. (:

и точно когато си мисля, че си достатъчно далеч, достатъчно дълбоко в своята кутия, за да не ми пречиш да се захвана с нови неща в живота си,
ти изскачаш отнякъде, sweeping me off my feet.
въобще не е честно, да ти кажа.
няма да се дам пък.
i owe me that one.

ugly in the morning

знам за едно нещо, което е по-могъщо и от егоизма в човешките взаимоотношения. нещо, съвсем присъщо на човешката природа. желанието да притежаваш. да подчиняваш другия на себе си. да се чувстваш сигурен, всичко да е под контрол.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.

Бонбонената принцеса !

Предполагам, че всъщност не съм нищо повече от момиче с чорапи на райета, което тайно бере теменужки пред всички в градинката на университета. Или пък просто обича да тича до светофара, за да спре точно, когато светне червено и да чака. Ниско, пристрастено към сладкото същество.
А ти бъркаш ли бъркаш в бонбонената ми душа и добавяш вътре всичко, което липсва. В крайна сметка става едно вкусово извращение, но на никого не му пука, понеже опаковката ми е лъскава.
Това просто няма да се промени. Ще видиш. Думите далеч не са всичко.