3 words

в побъркващия вихър на хората - пристигащи и заминаващи
събитията
датите
алкохола
еротиката
и всичко останало

увисвам някакси и всъщност забравям онова, което исках да ти кажа - обичам те ужасно много, просто заради невъобразимата комбинация и заради това, че ме държиш на ръба, жива и истинска. обичам те, но не за да те имам (аз не знам какво да те правя), а за сме някъде, където не е самотно. защото си ми скъп човек. нищо повече. има ли накъде повече всъщност?

иначе животът ми е хаос, но ми харесва
поне има някакво разнообразие
макар и рамките да са размити

... имам едно мъничко чувство за скрита частичка оптимизъм някъде под кожата, напук на всичко. мисля да се опитам да го отгледам. не е като да имам по-неотложна работа (:

this is fact not fiction

нямам музикален фон.
нямам какво да си пусна.
нямам никаква идея какво ми се слуша, а това е едно от най-гадните неща, които съм изпитвала в ежедневието си. музикална безпомощност.
като с всичко останало може би.
заредих си a lack of color по този случай.

защо всички сте толкова черно-бели? проблемът в моя телевизор ли е?
ужасно студено е, а дори не е декември още. проблемът в моята отоплителна система ли е?

and i should have given you a reason to stay.

това е все едно съм се блъснала в нещо голямо и твърдо, останала съм там и независимо кой е бил с мен преди това, е прескочил някакси от другата страна, а аз си стоя в безсъзнание.
и пак го правя, the avoidance thing. and the 'nothing satisfies' thing too.

мразя го този смотан сезон зимата. с отрицателните температури, болестите, смотаните християнски празници и буците в гърлото на заспиване.

.. и най-съкващото е, че проверих и, ами, при някои негативизмът не е просто свързан с пубертета. остава и след това ;?

make the lambs stop screaming.

august i love you

август винаги ми е бил любимият летен месец. тази година обаче началото му като че ли се изгуби между края на юли. някакси.. беше юли, докато не спря да бъде.
края на юли - онзи тъп, тъп 26, който искам да си издълбая с пергел от всяко календарче. от друга страна, взех си изпита по най-добрия възможен начин, ала дори не го усетих. и после беше август.
август бе моят зомби месец. прекарах го предимно в слушане на музика, гледане на филми (в интерес на истината, не мога да се сетя за повече от 4-5 неща, които съм изгледала, но съм сигурна, че бяха доста повече, просто ги изгледах в известно състояние на транс и не си спомням), четене и блуждаене. не знам какво съм правила по цели дни. о.О и все пак има 2 неща от август, които вероятно трябва да спомена.
#1 рожденият ден на л. мило купонче извън града, стояхме на покрива и гледахме падащи звезди, пях с л. остава и пласибо в спалнята, опитахме се да наредим пъзел от 10000 части, пържихме сини и розови палачинки в 3 посред нощ, люляхме се на люлки в 6 сутринта и, абе, it rocked.
#2 морето. на море с всичките ми важни хора, някои от които за съжаление вече бяха абдикирали от постовете си и само ми обелваха по едно скромно "ко стаа" като се разминаваха с мен, кхъм. германци в дискотеките на слънчев бряг <3. big lover <3. и португалския хауз от тренировките <3. беше добро, само дето в крайна сметка се побърках.
но това съм си аз. нормално. и не знам защо, просто почувствах нужда да разкажа за моя август. свърши.
*въздъх*

i'll never let you sweep me off my feet

какво денонощие само.
събудена от брутален фонтанест nosebleed.
сутринта ми беше някакъв транс.
и после взех да върша някаква работа о.О
и в крайна сметка завърших с писането на едно писмо от 11 страници голям формат
и в момента ми се ще да можех да кажа, че не си чувствам едната ръка, но я чувствам, о как я чувствам, направо не е истина :р

но мисля, че най-после събрах каквото исках да кажа на едно място.

this time baby i'll be bulletproof :)

just.

месеци по-късно,
намираща се на същото място,
както винаги,
светът въобще не е същия.

9 престъпления повече,
няколко пропуснати шанса...
колко му е, живот.

5 септември, 2007

(А всеки ден е толкова безсмислен -
с поредното добавено очакване.
От кратки цели стигнати изчистен...)

Та ние май дори не се познаваме!
Ти - с поглед фокусиран и магичен,
аз - в нищото загледан, замечтан.
Ти - в танц оплела този свят безличен,
аз - някакъв словесен хулиган...

И с всяка дума времето изтича.
А да се върне му е все едно.
Но в думи-камък аз ще го запиша,
за да запомни как ще е било.
Това е малкото, което аз ще смогна -
да провокирам тъй госпожица Съдба.
Пък нищо чудно тя да подпомогне
за седмица да съм извън града.

(Не трябва ли денят да е осмислен?
Да си създам възможност за пътуване.
И виждам цел една със поглед бистър -
на автогарата да се сбогуваме... до нови срещи!)


това стихотворение
написа за мен едно Говедо

trains and sewing machines

оставям се на вечерния вятър и забързаните приказки да ме водят към топлото убежище. потъвам в кожените седалки и обществено-уютната атмосфера, в разговорите, в храната, в усещането за временна установка... за хора, които се опитват да си подредят животите заедно, гледат се в очите, смеят се, споделят, а въпреки това всеки един от тях тъне в своите си тревоги наум. и всеки знае, че това няма да продължи завинаги. установката ще се разпадне с времето. малко по малко, една подир друга подпорите ще си отиват. а сега ги крепи общото чувство, че искат да си останат така по-дълго. да принадлежат. на себе си, една на друга, на мястото.
нощното небе, уличните светлини, забързаните стъпки, лекото потреперване със зъби. малки белези, бележещи пътя към дома. пътешествие към четири стени на спомени, гняв и непреодолимост.
там всичко е както винаги си е било, еднакво и свирепо, безпристрастен съдник, свидетел на всичките ми малки прегрешения и престъпления срещу себе си. хладът ме приковава в ъгъла под топлите завивки.
въодушевлението ми се изнизва като струйка застоял въздух през заплашително отворения прозорец.
ние, хората, лъжем. лъжем малко, лъжем много, благородно, безочливо, нахално, патологично. лъжем другите. но най-вече лъжем себе си. искаш нещо, не го получаш. много просто - ще излъжеш, че не ти е трябвало и без това, има още много възможности. човек е способен да излъже за всичко, ако от това зависи оцеляването му. so here it is, the truth about truth: it hurts, so.. we lie.
на мен ми е интересно обаче как лъжеш ти, защото знам как лъжа аз и че съм способна да лъжа оттук до меркурий (и обратно). лъжеш себе си толкова упорито, почти ме боли за теб. вдишваш измишльотини. лъжеш сутрин, обед и вечер. насън. вашите, приятелите си, нея, мен, тях, него, и Вас също, господине!, а най-вече и себе си. но аз знам, че лъжеш. и бих дала всичко да можех да ти предложа опора, малко късче откровеност, независимо дали ще се изрази в мълчание, прочувствен разговор или като онзи летен следобед. да ти позволя да бъдеш истински със себе си за малко. уви, не мога. зная как, но не мога. и ти не можеш да си го позволиш така или иначе. това е цената да бъдем големи хора.

отпивам глътка чай с peach & passion fruit, погледът ми се връща между страниците на книгата, откъдо е и излетял сякаш преди миг. хубава книга, глътка въздух за душата. идеите на книгата са като акупунктура - прицелват се там, където те боли, стимулират сетивата, лекуват. чета и се пречиствам от старите навици и желания.
7.
8.
9.
10.
и ще бъда като нова. поредната нова страница от истинския живот, започнала със задната корица на измисления.

Outta my mind, outta my mind!

I am actively...
.. NOT..
..thinking..
..about you..
..right now.

За пръв път от мноого време насам имам тайна. Secrets are good. Обаче освен тайна, имам и въпрос/молба. Защо все разни неподходящи хора си падат по мен? Honestly, могат да си го спестят, а също и на мен. No damage.

What had happened before, shall happen again.

Бягам и не гледам назад, а тайно се обръщам или поне наум. И все повече потъвам във все по-старите облаци, отдавна изчезнали без спомен в атмосферата. Всичко е толкова старо и толкова пуснало корени в мен. Като отлетели балони, които все още прогарят ръцете ми.

Разтварям се в теб
Опитвам деня ти
Омайваш ме
Забравям за кратко да мисля за всичко
Оставам с безплатните мисли за теб
За теб

Красиво е в теб
Опитвам деня ти
Разтварям се в теб
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Оставаш с рекламните мисли за мен

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш ме тихо, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Разтворих се в теб
Разгледах деня ти
Отрових се в теб
Разтворих се в сладките мисли на друг човек
Забравих за кратко да мисля

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Не ме разсмиваш
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Отрових се в теб
Но кой ли разбира?

I need some sleep.
You can’t go on like this.

Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.

I try counting sheep,
But there’s one I always miss

Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.

Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"

Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.

I’m in too deep
and the wheels keep spinning round

И капчица надежда няма вече.

You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go

Trying to get some explanation here

Проба, проба, настройваме музиката...

Петък вечер. Небето е мастилено синьо в най-тъмните му нюанси. Вятърът си играе с лицето ти, което се подава изпод шапката, понякога дори прекалява. Около теб бързат последните хора, които трябва да се прибират от работа, защото вече е станало доста късно. И повечето говорят по телефоните си. Майки обясняват на децата си какво да сготвят, понеже няма да успеят да си дойдат навреме; млади хора се уговарят за вечерта и уикенда с приятели. Други слушат музика и са потънали тихо в своите мисли, бързайки към някое такси.
В автобуса е тясно и мирише на цигари, но е топло. От радиото бумти някакъв поп-фолк, който никак не се вписва в картинката. Концентрираш се в своята музика, звучаща силно в ушите ти. Музиката, която никой друг наоколо не чува. Слушаш една и съща песен отново и отново, а през прозорците виждаш как витрините на голяма част от магазините вече са с коледна украса. Още прибиращи се хора. Автомобили, големи кръстовища. Градска атмосфера. И после виждаш и тях... Момче и момиче на около 17 години, вкопчили се един в друг, се целуват на един светофар. Момичето, увило ръце около врата на любимия си, сякаш за да не го пусне никога, а дългите му коси се веят във всички посоки от силния вятър. Няма шапка. Момчето е хванало здраво, но и нежно, момичето през кръста, вероятно за да я предпази от зимата. Да, зима е, макар да няма сняг. На фона на всички бързащи за някъде хора, тези двамата на светофара изглеждаха все едно за тях времето е спряло. I wanna hold you now, now, now...
Става ти топло отвътре, защото виждаш, че магията не е мъртва. Все още я има за някои хора. Истина е значи, не си сънувала... Едновременно с това ти става горчиво, защото си спомняш как ти беше момичето на светофара неотдавна, ала тогава бе лято и нещата стояха по по-различен начин.
Сега е зима. Не си много сигурна дали това променя всичко, или е зима, понеже всичко се е променило. Но нещата са други и е зима. Най-самотната ти зима. Светофарите са виновни!
Проблясък на надежда.
"И какво като си закъснял? Голяма работа..."
След зимата има и пролет. Най-доброто, което можеш да направиш, е просто да я почакаш.
Sail away with me, honey...
Да чакаш на светофарите.

Haemorrhage.

Пирони навсякъде, а ти просто... мислиш. Давай тогава, you clever boy.

Certain things turn ugly when you think too hard
And nagging little thoughts change into things you can't turn off
Everything you think you know baby
Is wrong
It's all over but the crying

*
Oh hold me now I feel contagious
Am I the only place that you’ve left to go
She cries her life is like
Some movie black and white
Dead actors faking lines
Over and over and over again she cries

Don’t fall away, and leave me to myself
Don't fall away, and leave love bleeding
In my hands, in my hands again
Leave love bleeding
In my hands, in my hands
Love lies bleeding