нямам музикален фон.
нямам какво да си пусна.
нямам никаква идея какво ми се слуша, а това е едно от най-гадните неща, които съм изпитвала в ежедневието си. музикална безпомощност.
като с всичко останало може би.
заредих си a lack of color по този случай.
защо всички сте толкова черно-бели? проблемът в моя телевизор ли е?
ужасно студено е, а дори не е декември още. проблемът в моята отоплителна система ли е?
and i should have given you a reason to stay.
това е все едно съм се блъснала в нещо голямо и твърдо, останала съм там и независимо кой е бил с мен преди това, е прескочил някакси от другата страна, а аз си стоя в безсъзнание.
и пак го правя, the avoidance thing. and the 'nothing satisfies' thing too.
мразя го този смотан сезон зимата. с отрицателните температури, болестите, смотаните християнски празници и буците в гърлото на заспиване.
.. и най-съкващото е, че проверих и, ами, при някои негативизмът не е просто свързан с пубертета. остава и след това ;?
make the lambs stop screaming.
Показват се публикациите с етикет empty. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет empty. Показване на всички публикации
понеделник, 2 ноември 2009 г.
четвъртък, 24 септември 2009 г.
your will changes everyday, it's a choice you gotta make
i don't have a choice in this
it's a road i've come upon
you can join us if you want to
always never seems to work
it's a word we never learned
time will be the judge of all here
this might take a while to figure out now
so don't you rush it
and hold your head up high
right through the doubt now
'cause it's just a matter of time
it's a road i've come upon
you can join us if you want to
always never seems to work
it's a word we never learned
time will be the judge of all here
this might take a while to figure out now
so don't you rush it
and hold your head up high
right through the doubt now
'cause it's just a matter of time
сряда, 2 септември 2009 г.
goodbye my lover
всичките ми любовни песни са твои. благодаря ти, че ме излекува от налудничавата дългогодишна вманиаченост по спомени. мразя това, че не ми донесе опровержение. мразя всичко, свързано с теб. завари ме в опустошение и такава ме оставяш. толкова ми е писнало, че дори не ме боли (:
all i need is a bitter song to make me better.
all i need is a bitter song to make me better.
петък, 2 януари 2009 г.
.
2 януари, 2009
чувствам се една година по-стара, една година по-уплашена и една година по-ненамястотоси. не знам кое е мястото ми, но поне съм убедена кое не е. не искам да правя равносметка за изминалата 2008, понеже с почти нищо не мога да я похваля, нейната кожа. освен може би музиката - разширих си музикалните хоризонти. нооо основно това. не си е голямо постижение.
бях толкова разочарована, толкова наранявана, толкова вглъбена и глупава...
посрещнах новата година по най-задръстения начин евър. стоях си с родителите ми у нас, дори не сме слушали музика, гледахме телевизия мълчаливо, а аз тънех в скука и сдържах сълзите си. бях скарана с най-близкия си човек, бях сърдита на други, изпълнена със злоба, разочарование и болка, като животинче с трън в лапата.
ето, гледам новата година в очите и какво виждам? поне още 1 година ще си бера ядове със старите каши, така и не се научих да не бъркам в любимото си бурканче греховен мед. още 1 година изпитание на нервите ми. и не само. и времето тече, а трябва да се занимавам с толкова много неща... чувствам се така.. нищожна и безполезна. още една година ще си разранявам старите рани. и въобще.. гледам я. гледам тази нагла 2009 на прага на живота си и съм изпълнена не с надежда, не с оптимизъм, а със страх.
нямам нужда някой да ми каже, че нещата ще се оправят. знам. всичко се оправя един ден. но точно тук и сега... че и в идните месеци... няма как да се оправи. и тук и сега аз не съм на себе си. тук и сега искам да изляза от кожата си и да избягам. тук и сега въобще не съм щастлива.
и съм далеч от идеята да ви пожелая честита нова година. светът през моите очи е в немилост. нямам какво повече да кажа.
чувствам се една година по-стара, една година по-уплашена и една година по-ненамястотоси. не знам кое е мястото ми, но поне съм убедена кое не е. не искам да правя равносметка за изминалата 2008, понеже с почти нищо не мога да я похваля, нейната кожа. освен може би музиката - разширих си музикалните хоризонти. нооо основно това. не си е голямо постижение.
бях толкова разочарована, толкова наранявана, толкова вглъбена и глупава...
посрещнах новата година по най-задръстения начин евър. стоях си с родителите ми у нас, дори не сме слушали музика, гледахме телевизия мълчаливо, а аз тънех в скука и сдържах сълзите си. бях скарана с най-близкия си човек, бях сърдита на други, изпълнена със злоба, разочарование и болка, като животинче с трън в лапата.
ето, гледам новата година в очите и какво виждам? поне още 1 година ще си бера ядове със старите каши, така и не се научих да не бъркам в любимото си бурканче греховен мед. още 1 година изпитание на нервите ми. и не само. и времето тече, а трябва да се занимавам с толкова много неща... чувствам се така.. нищожна и безполезна. още една година ще си разранявам старите рани. и въобще.. гледам я. гледам тази нагла 2009 на прага на живота си и съм изпълнена не с надежда, не с оптимизъм, а със страх.
нямам нужда някой да ми каже, че нещата ще се оправят. знам. всичко се оправя един ден. но точно тук и сега... че и в идните месеци... няма как да се оправи. и тук и сега аз не съм на себе си. тук и сега искам да изляза от кожата си и да избягам. тук и сега въобще не съм щастлива.
и съм далеч от идеята да ви пожелая честита нова година. светът през моите очи е в немилост. нямам какво повече да кажа.
неделя, 14 декември 2008 г.
ugly in the morning
знам за едно нещо, което е по-могъщо и от егоизма в човешките взаимоотношения. нещо, съвсем присъщо на човешката природа. желанието да притежаваш. да подчиняваш другия на себе си. да се чувстваш сигурен, всичко да е под контрол.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.
неделя, 12 октомври 2008 г.
trains and sewing machines
оставям се на вечерния вятър и забързаните приказки да ме водят към топлото убежище. потъвам в кожените седалки и обществено-уютната атмосфера, в разговорите, в храната, в усещането за временна установка... за хора, които се опитват да си подредят животите заедно, гледат се в очите, смеят се, споделят, а въпреки това всеки един от тях тъне в своите си тревоги наум. и всеки знае, че това няма да продължи завинаги. установката ще се разпадне с времето. малко по малко, една подир друга подпорите ще си отиват. а сега ги крепи общото чувство, че искат да си останат така по-дълго. да принадлежат. на себе си, една на друга, на мястото.
нощното небе, уличните светлини, забързаните стъпки, лекото потреперване със зъби. малки белези, бележещи пътя към дома. пътешествие към четири стени на спомени, гняв и непреодолимост.
там всичко е както винаги си е било, еднакво и свирепо, безпристрастен съдник, свидетел на всичките ми малки прегрешения и престъпления срещу себе си. хладът ме приковава в ъгъла под топлите завивки.
въодушевлението ми се изнизва като струйка застоял въздух през заплашително отворения прозорец.
ние, хората, лъжем. лъжем малко, лъжем много, благородно, безочливо, нахално, патологично. лъжем другите. но най-вече лъжем себе си. искаш нещо, не го получаш. много просто - ще излъжеш, че не ти е трябвало и без това, има още много възможности. човек е способен да излъже за всичко, ако от това зависи оцеляването му. so here it is, the truth about truth: it hurts, so.. we lie.
на мен ми е интересно обаче как лъжеш ти, защото знам как лъжа аз и че съм способна да лъжа оттук до меркурий (и обратно). лъжеш себе си толкова упорито, почти ме боли за теб. вдишваш измишльотини. лъжеш сутрин, обед и вечер. насън. вашите, приятелите си, нея, мен, тях, него, и Вас също, господине!, а най-вече и себе си. но аз знам, че лъжеш. и бих дала всичко да можех да ти предложа опора, малко късче откровеност, независимо дали ще се изрази в мълчание, прочувствен разговор или като онзи летен следобед. да ти позволя да бъдеш истински със себе си за малко. уви, не мога. зная как, но не мога. и ти не можеш да си го позволиш така или иначе. това е цената да бъдем големи хора.
отпивам глътка чай с peach & passion fruit, погледът ми се връща между страниците на книгата, откъдо е и излетял сякаш преди миг. хубава книга, глътка въздух за душата. идеите на книгата са като акупунктура - прицелват се там, където те боли, стимулират сетивата, лекуват. чета и се пречиствам от старите навици и желания.
7.
8.
9.
10.
и ще бъда като нова. поредната нова страница от истинския живот, започнала със задната корица на измисления.
нощното небе, уличните светлини, забързаните стъпки, лекото потреперване със зъби. малки белези, бележещи пътя към дома. пътешествие към четири стени на спомени, гняв и непреодолимост.
там всичко е както винаги си е било, еднакво и свирепо, безпристрастен съдник, свидетел на всичките ми малки прегрешения и престъпления срещу себе си. хладът ме приковава в ъгъла под топлите завивки.
въодушевлението ми се изнизва като струйка застоял въздух през заплашително отворения прозорец.
ние, хората, лъжем. лъжем малко, лъжем много, благородно, безочливо, нахално, патологично. лъжем другите. но най-вече лъжем себе си. искаш нещо, не го получаш. много просто - ще излъжеш, че не ти е трябвало и без това, има още много възможности. човек е способен да излъже за всичко, ако от това зависи оцеляването му. so here it is, the truth about truth: it hurts, so.. we lie.
на мен ми е интересно обаче как лъжеш ти, защото знам как лъжа аз и че съм способна да лъжа оттук до меркурий (и обратно). лъжеш себе си толкова упорито, почти ме боли за теб. вдишваш измишльотини. лъжеш сутрин, обед и вечер. насън. вашите, приятелите си, нея, мен, тях, него, и Вас също, господине!, а най-вече и себе си. но аз знам, че лъжеш. и бих дала всичко да можех да ти предложа опора, малко късче откровеност, независимо дали ще се изрази в мълчание, прочувствен разговор или като онзи летен следобед. да ти позволя да бъдеш истински със себе си за малко. уви, не мога. зная как, но не мога. и ти не можеш да си го позволиш така или иначе. това е цената да бъдем големи хора.
отпивам глътка чай с peach & passion fruit, погледът ми се връща между страниците на книгата, откъдо е и излетял сякаш преди миг. хубава книга, глътка въздух за душата. идеите на книгата са като акупунктура - прицелват се там, където те боли, стимулират сетивата, лекуват. чета и се пречиствам от старите навици и желания.
7.
8.
9.
10.
и ще бъда като нова. поредната нова страница от истинския живот, започнала със задната корица на измисления.
събота, 4 октомври 2008 г.
hide and seek
докато изцеждам млякото, заради каймака, усещам духа на есенен хлад, витаещ в кухнята. отказвам се и изливам всичкото мляко в мивката. направих си чай.
взирам се в ароматната пара, която се извива несигурно над ръба на млечнолилавата ми чаша. губи се във въздуха над себе си със скоростта, с която се губи земята под краката ми. потъвам в носталгия. как си играеш на криеница със съзнанието ми. първо си там, гледаш ме изпитателно и чакаш да взема решение... а в момента, когато се втурна към теб, досущ малко дете, чиито бузки са нажулени от студа, втурващо се към топлите обятия на майка си, ти бягаш и се скриваш. оставяш протегнатите ми към теб ръце да разравят празното пространство, да те търсят. както слепец опипва пътя си. аз опипвам теоретичния ти образ.
празно.
моята есен не носи хлада на предзимната обстановка. това, с което е подплатена, е сковаващият мраз на космоса. на празна вселена.
пръстите ми се вкопчват в горещата чаша, сякаш душата ми ще попие топлината.
mmm, what'd you say, mmm, that you only meant well?
well, 'course you did
mmm, what'd you say, mmm, that it's all for the best
of course it is
mmm, what'd you say, mmm, that it's just what we need
you decided this
mmm, what'd you say, mmm, what did she say?
взирам се в ароматната пара, която се извива несигурно над ръба на млечнолилавата ми чаша. губи се във въздуха над себе си със скоростта, с която се губи земята под краката ми. потъвам в носталгия. как си играеш на криеница със съзнанието ми. първо си там, гледаш ме изпитателно и чакаш да взема решение... а в момента, когато се втурна към теб, досущ малко дете, чиито бузки са нажулени от студа, втурващо се към топлите обятия на майка си, ти бягаш и се скриваш. оставяш протегнатите ми към теб ръце да разравят празното пространство, да те търсят. както слепец опипва пътя си. аз опипвам теоретичния ти образ.
празно.
моята есен не носи хлада на предзимната обстановка. това, с което е подплатена, е сковаващият мраз на космоса. на празна вселена.
пръстите ми се вкопчват в горещата чаша, сякаш душата ми ще попие топлината.
mmm, what'd you say, mmm, that you only meant well?
well, 'course you did
mmm, what'd you say, mmm, that it's all for the best
of course it is
mmm, what'd you say, mmm, that it's just what we need
you decided this
mmm, what'd you say, mmm, what did she say?
събота, 8 декември 2007 г.
I need some sleep.
You can’t go on like this.
Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.
I try counting sheep,
But there’s one I always miss
Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.
Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"
Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.
I’m in too deep
and the wheels keep spinning round
И капчица надежда няма вече.
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You can’t go on like this.
Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.
I try counting sheep,
But there’s one I always miss
Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.
Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"
Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.
I’m in too deep
and the wheels keep spinning round
И капчица надежда няма вече.
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go
неделя, 25 ноември 2007 г.
I'm not guilty anymore...
Това е гадно някакси.
Цялата агресия, желанието да рушиш, да нараниш. Да го обвиняваш, да го обиждаш, да го накараш да трепери на мястото си като малко листо на самотно дърво през октомври. Да искаш да усетиш безпомощното блясъче в погледа му и да не спираш, докато не те застави странната тишина от липсата ти на сърдечен ритъм. Знаеш каква ще е картинката - ще паднеш на земята, сърцето ти изведнъж ще задумка много яростно, а той ще се чуди как да започне. Ще се отбранява, ще се засегне, после ще атакува, ще нарани теб, след това наистина ще се получвства виновен, понеже ще те вижда премазана от собствената си грешка... Ще поплачете, ще забравите и след един месец пак ще се случи. Или два, три. Какво значение има наистина?
Цялата насилствена грубост в търсенето на нежност, в жаждата. Тъй като няма какво реално да постигнеш, си го спестяваш. И спестяваш. И спестяваш, и спестяваш, и спестяваш...
Закъде?
Защо обичаш толкова виновен човек?
Защо човекът, когото обичаш, е толкова виновен?
Цялата агресия, желанието да рушиш, да нараниш. Да го обвиняваш, да го обиждаш, да го накараш да трепери на мястото си като малко листо на самотно дърво през октомври. Да искаш да усетиш безпомощното блясъче в погледа му и да не спираш, докато не те застави странната тишина от липсата ти на сърдечен ритъм. Знаеш каква ще е картинката - ще паднеш на земята, сърцето ти изведнъж ще задумка много яростно, а той ще се чуди как да започне. Ще се отбранява, ще се засегне, после ще атакува, ще нарани теб, след това наистина ще се получвства виновен, понеже ще те вижда премазана от собствената си грешка... Ще поплачете, ще забравите и след един месец пак ще се случи. Или два, три. Какво значение има наистина?
Цялата насилствена грубост в търсенето на нежност, в жаждата. Тъй като няма какво реално да постигнеш, си го спестяваш. И спестяваш. И спестяваш, и спестяваш, и спестяваш...
Закъде?
Защо обичаш толкова виновен човек?
Защо човекът, когото обичаш, е толкова виновен?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
