не знам защо реших отново да пиша точно тук, а не в tumblr-а. може би не искам някой да го чете само защото ми е на фейсбук страницата. искам или никой да не го вижда, или да заинтересова хора, които знаят или искат да разберат за какво говоря... може би в не много конкретния смисъл.
поводът за публикация е очевиден - зимата свърши. макар че днес доста застудя в един момент и имах чувството, че кристализирам вътрешно и ще се търкулна като ледена шушулка - остра и безлична, ще се скрия между паветата, докато слънчевите лъчи ме претопят в пръст и въздух.
Палечка вярваше в слънцето. аз така и не разбрах откъде го черпи този оптимизъм. в своите дела още съм нерешителна. постоянно се отказвам и самонавивам, порочен кръг е, лабиринт с препятствия.

пролет е. обичам този сезон. някои хора (кхъм) ми се подиграват, задето казвам, че всяка година ми се случва нещо точно през пролетта. не мисля, че това е така заради някаква карма или събда, нищо подобно. просто... слънчевите лъчи, разцъфващите цветя, чистото, синьо небе, по-леките и във всеки случай по-красиви дрехи, всичко се променя. и ми създава едно такова чувство в стомаха, сладка нервозност, сякаш усещам, че нещо предстои. тази година обаче не очаквам нищо. надявам се, но това далеч не е същото.
наистина не искам пролетта ми да бъде празна :/ so just.. please, come on.

where is my mind?

струва ми се, че цялата работа с проблематичността на човешката личност е понеже създателят на човешката душа я е оставил пробита някакси, и каквото и да получаваме, никога не е достатъчно. или поне с повечето хора е така, не знам ;?
поне за себе си забелязах, че винаги ще намеря от какво да се оплаквам, макар че на пръв, втори, трети и четвърти поглед в момента всичко ми е наред. много странно. веднага след това осъзнах, че трябва да потисна естественото си желание за щастие. то е като шарен балон с хелий, който детето гони и сякаш с всяка крачка го праща още по-далеч от себе си.

with your feet on the air and your head on the ground
try this trick and spin it, yeah
your head will collapse

затова просто ще игнорирам недостижимия балон и ще пренасоча вниманието си към другите шарени неща наоколо.

може би съм прекалено сънена в момента, но мога несъмнено да го определя като състояние на притеснителна чистота, защото в момента всякакви чувства липсват.
безметежност.

where is my mind?
where is my mind?
where is my mind?

tire swing/l.s.f.

снощи не съм затворила щорите добре и тази сутрин светлината нахлу в стаята ми и ме издърпа нахално от любимия ми свят на блаженство и бездействие, наречен сън. доста често казвам, че толкова обичам да спя, че ако можех, сигурно бих си проспала живота. както и да е. измъквам се някакси от леглото, а очите ми сълзят, защото още не са готови да приемат осветения, пъстър свят в себе си и всеки опит да фокусирам върху някой предмет ги натоварва допълнително. минава ми.
издавам гърлен звук на неодобрение, когато разбирам, че английският ми чай е свършил. не съм сигурна колко точно ме мързи и дали ще си направя още. защото е прекрасен на вкус <3
вместо да си оправя леглото и да закуся, аз просто се мотая наоколо в розовата си, сънищна униформа, и си мисля за любовта.

Cuz I like to be gone most of the time
And you like to be home most of the time
If I stay in one place I lose my mind
I'm a pretty impossible lady to be with

замислих се за онова, което л. беше казала веднъж - "влюбена съм във всичките си бивши приятели". нещо такова. така си обяснявам защо усещам наличието на територия в мен, която е била заклеймена преди много време от друг човек, и сега, затънала в бурени и мръсотия, продължава да му принадлежи, а това ме изпълва с носталгия и малко топлина дори.


имам нов човек в живота си. чудя се колко време ще отнеме и дали въобще ще се стигне до това аз да пиша за него тук. искам да пиша за него тук. означава, че израствам емоционално ^^ and yeah, writing about him is all about me xD. ще видим.
току-що с приятелка планирах разходка на място, където никога не съм стъпвала, макар да живея в този град от.. винаги. ohboyohboyohboy, aren't i excited.
трябва да опитваме нови неща. всички (:.

I'm on it, get on it
The troops are on fire

my killer/my lover

преслушвам няколко различни неща, докато реша какво ми подхожда днес, в крайна сметка завършвам с кръстосани крака върху стола, чаша вода на стайна температура и зацикляне на новият сингъл на placebo - battle for the sun (можете да свалите легално и безплатно от placeboworld.co.uk), който прекрасно отразява настроението ми. и като по поръчка навън завалява, след като облаците цял ден като мен се мотаха и се чудеха да се махнат ли, да завалят ли или да експлодират и да изчезнат.
изядох цяла филийка хляб и поредното сладко нещо. въпреки че вчера се убедих колко палави са въглехидратите (правят ме едно много лошо и хиперактивно момиченце :р). не смятам да се откажа от тях и те продължават да бъдат основното в менюто ми. а много ми се ядат краставици.
ще се прехвърля обаче на другата тема - radiohead, които в момента са на турне с kraftwerk иии после ще се захванат със създаването на нов албум. аз още старите неща не съм абсорбирала напълно, но т'ва не ми пречи да си искам още :р

I, I, I, I,
I will brush off all the dirt, dirt, dirt, dirt, dirt, dirt, dirt
And I, I, I, I,
I will pretend it didn't hurt, hurt, hurt, hurt, hurt, hurt, hurt, hurt

такъв един музикален взрив ми е необходим, за да се родя отново и да започна пролетта наистина с a_brand_new_attitude. никога не съм обичала зимата, писва ми вече от нея. искам множество музикални разходки, разговори, партита, филми и прочее неща, които вероятно не мога да си позволя, при все, че имам тежък график за идните години от живота си. но не може да се мине без забавление, нали? полага ми се поне мъничко, right? ако ли не, i shall cheat xD

бегбеде, тоз' безсрамник страшен (честно, понякога пише пълни простотии, понякога звучи искрено, а понякога обяснява как е срал и повръщал едновременно. ммм.), пише, че любовта е такъв тип катастрофа, при който виждаш, че ще се блъснеш в стена, а въпреки това даваш газ. (цитатът не е точен, това го четох преди няколко дни). струва ми се, че има нещо вярно, понеже любовта наистина е забързаната, не особено обмислена и обикновено необратима страна на връзката [, защото аз вярвам, че двама души могат да продължат да са заедно и след като свърши любовта, всъщност тогава започва сериозната част, която не е толкова импулсивна, но си има своята красота, докато не се изчерпа - това от какво зависи, не зная, питала съм се много пъти ^^]. и доста често знаем, че ще завършим променени и вероятно емоционално ощетени, но въпреки това се впускаме в този странен психо-физически експеримент. какъв вид мазохизъм е когато ти липсват скоростта, стената и самата катастрофа? когато си умираш за нова такава? защото усещам колко нагло тръпката ми липсва, сладкото и горчивото.

всичките въглехидрати на света не могат да заменят любовта.

You, you, you, you,
You are a cheap and nasty fake, fake, fake, fake, fake, fake, fake
And I, I, I, I,
I am the bones you couldn't break, break, break, break, break, break, break, break

I don't think that it's gonna rain again today

ще прозвучи тъпо и лигаво, но просто реших, че е време за нещо оптимистично !
знаех си аз. винаги така става - рано или късно нещата се променят, негативизмът спада и се намира и малко местенце за светлината в края на тунела (:. все пак противоположните положения са си взаимно необходими. та. поставих си нова цел: да се науча да се чувствам добре. и мисля, че поне засега ми се получава. ^^
това е моето януарско решение. реших да дам шанс на новата година въпреки всичко. нещата, които вече успях да свърша:
- намерих време да приема свободата си. да си необвързан с тежки чувства спрямо някого (без значение приятел или нещо по-различно) изисква свикване и преборване с носталгията, но и отваря много място. а аз въпреки всичко си оставам креативна личност :р дайте ми площ и аз ще обърна света!;
- успях да намеря време и за фотография - стара, не особено развивана досега моя страст. сигурно звучи адски обикновено, вече всеки втори човек снима. но барем се окаже, че наистина ме бива и идеите ми изглеждат добре реализирани, ще се почувствам доволна (:
- имам нова най-любима група (radiohead). стимулират ме да порастна. да се развивам. и докато съм на музиката, искам да вметна, че editors имат много хубави китари о.О. в момента слушам точно an end has its start. имат си специфично звучене, i like that. индивидуалността в музиката днес е трудно постижима. и съм се хванала да попивам тонове инди;
- имам нов любим актьор - Jonathan Rhys Meyers. нямам намерение да говоря за него, тъй като ще стана дребнава и досадна;
- пускам си дълга коса и естествения цвят на косището;
- от покупките си малко преди нова година, мога да кажа, че съм влюбена в шапката и новия си плейър. тъпо, материалистично изказване, но пука ли ми? не (:.
- смятам да се върна към йогата, която зарязах преди известно време. щеше ми се да танцувам, но няма как да си го вместя в графика, затова се спрях на това. домашна йога. една идея по-здравословно хранене. такива работи. ако продължавам, както съм тръгнала, скоро по островите ще почнат да гладуват, като хората в Африка, понеже ще им изям грейпфрутите ;?

иначе... вчера се мотах 3 часа с Р., говорихме си stupid girlie stuff и ми беше много уютно в собствения ми град, където обикновено се чувствам неприятно. също така вчера Д. (който ей така от нищото ми донесе кафе и храна, което е прекалено мило, за да е истина о.О) ми каза нещо странно тип "изглеждаш щастлива. какво, по дяволите". горда съм от себе си, че жаждата ми за книги се събуди - ако снощи нямах да уча толкова много, щях да си завърша книжката ("Малки богове" - Т. Пратчет), за да се захвана с някоя по-сериозна ("Сняг" - О. Памук). в момента продължавам да се чувствам girlieh, чудейки се какво да облека... часът е 16:13, след 3 часа съм на партито на С., и ми е някакво странно... не съм типа момиче, което си избира дрехите кой знае колко внимателно. всъщност е приятно по един виновен начин - цялата работа със стоенето пред гардероба и ваденето на дрехи (но не и прибирането им :/), измислянето на съчетания. разбирам защо толкова момичета го правят :р. *тъп чик-лит момент*.

всякакви мисли ми минават през главата. уча се да се замислям за някои неща повече, отколкото за останалите. уча се да се да го правя, когато му е моментът. намирам си причини за всичко (:.

whatever helps you sleep at night.

exit [music]

магията на театъра
бавно се издига над сцената,
увива се във въздуха,
задушава го,
а след това се загнездва
под изсушените ми клепачи.

това е единственият коментар,
който заслужавам да дам на тазвечершната постановка.
прекалено необразована съм за повече.

бумтящи машини,
атака на извънземни,
или по-скоро високи сектанти,
които мълчат заплашително,
гледат те празно през маските си
с промитите си души
и нямат какво да те посъветнат,
защото виждат колко си обречен
да не излизаш от пътя си.
от друга страна и ти им се присмиваш,
задето се лишават от собственото си мнение,
но на тях не им пука, разбира се.

а пък аплодисментите ще дойдат сами.
много странно явление -
маса хора извършват този.. ритуал
по оказване на чест и преклонение пред някого,
звучи малко езически.
а кой е пророкът, който винаги пляска първи?

and you can laugh
a splineless laugh
we hope your rules and wisdom choke you
and now we are one
in everlasting peace

шибан обет за целомъдрие.

We hope that you choke... that you choke...
We hope that you choke... that you choke...
We hope that you choke... that you choke...

Миг от вечността или по-малко?

Тя се плъзна бавно и безшумно по края на леглото. Луната осветяваше стаята през отворения прозорец, затова Тя бързо успя да намери захвърленото на пода яке и да извади цигара и запалка.
Седна на перзава, за да изпуши цигарата си на спокойствие. Не искаше дима да се размесва с миризмата в стаята - лекият аромат на нежна нощ, на вино и бързи целувки. Нощта не беше никак топла, но не й се щеше да се облича. Доставяше й удоволствие да знае, че носи по себе си невидимите одежди, описани от чужди ръце и устни, не желаеше да развали момента, магическия спомен. Усмихна се леко в мрака и хвърли поглед обратно към леглото.
Той спеше дълбоко в усуканите чаршафи. Мъжете са красиви в съня си, помисли си тя, когато са толкова невинни и беззащитни... Отнесени. Свободни.
Усмихна се отново и се загледа навън. Тъмни прозорчета, пусти улици - градът още не се бе събудил. Дори слънцето не беше изгряло. Всичко бе спокойно и лениво, всяко парче от пъзела беше на мястото си. В такива моменти човек сякаш тепърва преоткрива света и се чуди дали винаги не е бил такъв, дали просто той е бил твърде зает, за да забележи цялата тази тиха хармония?
Издиша дима и вдигна поглед към звездите и Луната. Те си стояха - всички по местата си, в унисон една с друга. Нямаше нито една излишна звезда на небето, нито една, която да не е където трябва. Просто бяха съвършени.
По улицата долу мина кола. Първите преследвачи на действителността започваха да се пробуждат и да се връщат към мисиите си. Всеки гледаше собственият си път. Хладен, утринен повей на вятъра Я убеди да се върне обратно, затова тя си взе довиждане с непробудения град, който изобщо не подозираше как един щастлив човек се разтваря в него точно в тази минута, и стана от перваза.
После се шмугна обратно под завивките, подгонена от хладния въздух.
Върна се. Жадна да открадне още един миг от вечността.

Бонбонената принцеса !

Предполагам, че всъщност не съм нищо повече от момиче с чорапи на райета, което тайно бере теменужки пред всички в градинката на университета. Или пък просто обича да тича до светофара, за да спре точно, когато светне червено и да чака. Ниско, пристрастено към сладкото същество.
А ти бъркаш ли бъркаш в бонбонената ми душа и добавяш вътре всичко, което липсва. В крайна сметка става едно вкусово извращение, но на никого не му пука, понеже опаковката ми е лъскава.
Това просто няма да се промени. Ще видиш. Думите далеч не са всичко.

Чекмеджетата, Pt 2

Безкрайно прожектиращите се киноленти в главата ми изморяват.
Пързалям се по парапетите на съдбата, но мислите ми изостават.
Ветровете на есента драскат страните ми, оставят белези.
Нараняват.
Топлината ти не стига тук, не съживява очите ми.
Изстиват.
Сивотата ме тика към спомените или пък спомените към нея -
изпиват
цветовете на всичко наоколо.

В неестествеността на киноефектите
намирам себе си сред маските.
Аз съм сянката, която танцува.
Прозрачна като леден дъжд,
запечатал в себе си достатъчно,
за да може душата ми да плува.

Поеми си дълбоко въздух и виж отражението си в мен още веднъж.

[Затова нямам коментар, освен че се мразя]