Миг от вечността или по-малко?

Тя се плъзна бавно и безшумно по края на леглото. Луната осветяваше стаята през отворения прозорец, затова Тя бързо успя да намери захвърленото на пода яке и да извади цигара и запалка.
Седна на перзава, за да изпуши цигарата си на спокойствие. Не искаше дима да се размесва с миризмата в стаята - лекият аромат на нежна нощ, на вино и бързи целувки. Нощта не беше никак топла, но не й се щеше да се облича. Доставяше й удоволствие да знае, че носи по себе си невидимите одежди, описани от чужди ръце и устни, не желаеше да развали момента, магическия спомен. Усмихна се леко в мрака и хвърли поглед обратно към леглото.
Той спеше дълбоко в усуканите чаршафи. Мъжете са красиви в съня си, помисли си тя, когато са толкова невинни и беззащитни... Отнесени. Свободни.
Усмихна се отново и се загледа навън. Тъмни прозорчета, пусти улици - градът още не се бе събудил. Дори слънцето не беше изгряло. Всичко бе спокойно и лениво, всяко парче от пъзела беше на мястото си. В такива моменти човек сякаш тепърва преоткрива света и се чуди дали винаги не е бил такъв, дали просто той е бил твърде зает, за да забележи цялата тази тиха хармония?
Издиша дима и вдигна поглед към звездите и Луната. Те си стояха - всички по местата си, в унисон една с друга. Нямаше нито една излишна звезда на небето, нито една, която да не е където трябва. Просто бяха съвършени.
По улицата долу мина кола. Първите преследвачи на действителността започваха да се пробуждат и да се връщат към мисиите си. Всеки гледаше собственият си път. Хладен, утринен повей на вятъра Я убеди да се върне обратно, затова тя си взе довиждане с непробудения град, който изобщо не подозираше как един щастлив човек се разтваря в него точно в тази минута, и стана от перваза.
После се шмугна обратно под завивките, подгонена от хладния въздух.
Върна се. Жадна да открадне още един миг от вечността.

Outta my mind, outta my mind!

I am actively...
.. NOT..
..thinking..
..about you..
..right now.

За пръв път от мноого време насам имам тайна. Secrets are good. Обаче освен тайна, имам и въпрос/молба. Защо все разни неподходящи хора си падат по мен? Honestly, могат да си го спестят, а също и на мен. No damage.

What had happened before, shall happen again.

Бягам и не гледам назад, а тайно се обръщам или поне наум. И все повече потъвам във все по-старите облаци, отдавна изчезнали без спомен в атмосферата. Всичко е толкова старо и толкова пуснало корени в мен. Като отлетели балони, които все още прогарят ръцете ми.

Разтварям се в теб
Опитвам деня ти
Омайваш ме
Забравям за кратко да мисля за всичко
Оставам с безплатните мисли за теб
За теб

Красиво е в теб
Опитвам деня ти
Разтварям се в теб
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Оставаш с рекламните мисли за мен

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш ме тихо, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Разтворих се в теб
Разгледах деня ти
Отрових се в теб
Разтворих се в сладките мисли на друг човек
Забравих за кратко да мисля

Не те разбирам
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Разтваряш се в мен
Но кой ли разбира
Кой ли разбира

Не ме разсмиваш
Говориш с безплатните мисли на друг човек
Ограбваш и мен, но кой ли разбира
Отрових се в теб
Но кой ли разбира?

Бонбонената принцеса !

Предполагам, че всъщност не съм нищо повече от момиче с чорапи на райета, което тайно бере теменужки пред всички в градинката на университета. Или пък просто обича да тича до светофара, за да спре точно, когато светне червено и да чака. Ниско, пристрастено към сладкото същество.
А ти бъркаш ли бъркаш в бонбонената ми душа и добавяш вътре всичко, което липсва. В крайна сметка става едно вкусово извращение, но на никого не му пука, понеже опаковката ми е лъскава.
Това просто няма да се промени. Ще видиш. Думите далеч не са всичко.

Писма до Отвъдното

Зная, че не четеш това, понеже е малко.. невъзможно, ако гледаме нещата съобразно законите на времепространството. Докъде стигнах, а? Да пиша виртуални писма на починали хора... Имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Никога не си ме предавал.

Спомням си черешата. Нашето черешово дърво, което така ревностно бранехме от съседите като последна крепост. Нашето голямо черешово дърво с хубавата сянка и кривите клони, върху които бе невъзможно да се построи къщичка. И затова я построихме отдолу. Венци ни донесе онази грозна плоскост, помниш ли? И я завари за онова голямо метално помещение с траверсите... Мисля, че никога няма да забравя какво е да живееш на гарата. После й сложихме пердета, а вътре украсихме с всякакви важни за нас неща... Аз взех онзи ужасен цикламен лак от вкъщи, който никой не ползваше, и заедно изписахме металната стена. В цикламено. Ти ми късаше скришом от цветята на майка си в градината и ми ги носеше вътре. Там, в нашето балдахинено царство. Стояхме от сутрин до вечер... Спомням си, ти щеше да станеш механик и да изобретиш нещо велико. А аз щях да съм космонавт-супергерой, който да борави с твоите изобратения. Имахме цяла галактика пред нас...
Спомням си зрелищните битки на динозаврите. Помня и как знаеше всеки един вид, докато аз едва различавах тиранозавър рекс от птеродактил. Помня как аз винаги окупирах Голямата сенчеста равнина, падаща се реално под масата в хола и моето стадо динозаври беше в защитна позиция. Винаги...
Спомням си също и "Войната на зверовете". И как си измисляхме допълнителни герои (ама какво въображение сме имали), и дори наслагвахме един на друг. Така и никой не каза на другия, че знае, че си измисля и всъщност няма Заотроп и Коттрон. Нито пък Анхел и Имбту. И никога не се предавахме докато и двамата не паднем уморени на пода, но заедно. Заспивахме в леглото на вашите, а после баща ми идваше и ме отнасяше на долния етаж, в моята спалня. И там сме спали, помня например един случай, когато вашите трябваше да отсъстват, а ти не можеше да си с тях - не си спомням защо, ще ме прощаваш. И ти остана цял ден с мен, цяла вечер, а после си легнахме в моето голямо легло, което тогава още не беше продънено в единия край (ти така и не спря на хлътваш там!) и си говорихме часове наред. Накрая се допряхме чело в чело, хванахме се за ръце и заспахме. Помня как не можехме да спред да пием сок от трамбъз, а бутилките намаляваха... И как си пернахме ей такива големи глътки, защото и двамата сбъркахме чашите си с ракиите на бащите, хапващи салата отново. И как ти винаги сядаше на табуретката, винаги се клатеше, винаги падаше, винаги майка ти ти се караше, а ти ставаше, поглеждаше ме засрамено и пак започваше да се клатиш... Помня и как ми казваше "Нани" - като по-малки не умееше да ми казваш името, но после... Стана като твой навик, като уникален знак. Никой освен теб не ме е наричал така, между другото.
Помня, че бяхме... Две толкова близки семейства... Двама толкова близки души. И ми липсваш. Представа си нямам ако все още беше жив къде щях да съм и дали изобщо щяхме да сме още приятели. Понякога си мисля, че може би има рай, има някакъв отвъден свят. Убедена съм, че ти заслужаваш да си щастлив там. Мисля си също, че имаше причина това да се случи - аз съм толкова калпава и нескопосана личност... Все трябва някой да ме наглежда и пази, нали? Мисля си, че ти си моят ангел-хранител и си винаги до мен (е, надявам се, че не ме наблюдаваш в банята ^^). Мисля си за теб. Ти си единственият, който ме е обичал от люлка до гроб. Зная колко егоистично звучи сега като го казвам, но имам нужда от теб. Имам нужда от знак, от посока. От... нещо. Ще го направиш ли за мен? Благодаря ти.
Аз... Обичам те. Става ми ужасно мъчно като си помисля дали някога изобщо съм ти го казвала, но ми се струва, че ти го знаеше... Обичам те и винаги ще го правя. От люлка до гроб :)

I need some sleep.
You can’t go on like this.

Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.

I try counting sheep,
But there’s one I always miss

Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.

Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"

Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.

I’m in too deep
and the wheels keep spinning round

И капчица надежда няма вече.

You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go

...

Мили Дядо Коледа,

Забрави за последното ми писмо. Пращам второ, понеже държах да ти кажа истината. Мразя те.

Твоя: Ани