Това е гадно някакси.
Цялата агресия, желанието да рушиш, да нараниш. Да го обвиняваш, да го обиждаш, да го накараш да трепери на мястото си като малко листо на самотно дърво през октомври. Да искаш да усетиш безпомощното блясъче в погледа му и да не спираш, докато не те застави странната тишина от липсата ти на сърдечен ритъм. Знаеш каква ще е картинката - ще паднеш на земята, сърцето ти изведнъж ще задумка много яростно, а той ще се чуди как да започне. Ще се отбранява, ще се засегне, после ще атакува, ще нарани теб, след това наистина ще се получвства виновен, понеже ще те вижда премазана от собствената си грешка... Ще поплачете, ще забравите и след един месец пак ще се случи. Или два, три. Какво значение има наистина?
Цялата насилствена грубост в търсенето на нежност, в жаждата. Тъй като няма какво реално да постигнеш, си го спестяваш. И спестяваш. И спестяваш, и спестяваш, и спестяваш...
Закъде?
Защо обичаш толкова виновен човек?
Защо човекът, когото обичаш, е толкова виновен?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар