...

не знам какво се случи отново
супер съм тъпа
трябваше да тръгна, когато ми каза да си ходим

oh gravity
is working against me
and gravity
wants to bring me down

странно е как съвсем незначителните решения, които вземаме понякога, в един момент се оказват повратни избори, които не можеш да промениш. и сега заради една ей такава глупост, не, всъщност дори не зная защо точно.. трябва да си подреждам живота на ново, трябва да се събирам наново.
не знам дали съжалявам.
не знам дали да забравям.
не знам дали да се надявам.
не знам къде се намирам.

знам само, че съм запецнала в това никакво пространство и се нося безметежно и болезнено в него...
не искам да падам.
отново.

сетих се какво беше казала м. - че се е влюбвала три пъти и последният път сърцето й е станало на камък.
3. какво число само. какъв край само.

очаквах нещо по-грандиозно. ако това е истинският край, вероятно наистина ще съжалявам. очаквах нещо по-истинско.

oh gravity, stay the hell away from me

where is my mind?

струва ми се, че цялата работа с проблематичността на човешката личност е понеже създателят на човешката душа я е оставил пробита някакси, и каквото и да получаваме, никога не е достатъчно. или поне с повечето хора е така, не знам ;?
поне за себе си забелязах, че винаги ще намеря от какво да се оплаквам, макар че на пръв, втори, трети и четвърти поглед в момента всичко ми е наред. много странно. веднага след това осъзнах, че трябва да потисна естественото си желание за щастие. то е като шарен балон с хелий, който детето гони и сякаш с всяка крачка го праща още по-далеч от себе си.

with your feet on the air and your head on the ground
try this trick and spin it, yeah
your head will collapse

затова просто ще игнорирам недостижимия балон и ще пренасоча вниманието си към другите шарени неща наоколо.

може би съм прекалено сънена в момента, но мога несъмнено да го определя като състояние на притеснителна чистота, защото в момента всякакви чувства липсват.
безметежност.

where is my mind?
where is my mind?
where is my mind?

oh i don't like my clothes anymore

добре, де, може би просто не ми е писано да се науча да си водя блога редовно :р
някакво коте плаче толкова настойчиво навън, иде ми да литна през прозореца като супермен, да го фиксирам с поглед, да го сграбча и да си го прибера вкъщи, където да си го гушкам цяла нощ и да спре да мяука толкова жално. обичам котки и искам котка :/. ама не може. мрън. допреди няколко години още не се бях отказала от метода намирам-си-готино-котенце-след-това-се-връщам-с-него-и-изтърсвам-canwekeepitmompleasepleaseplease?.
от друга страна, л. си ми е като домашен любимец. има пухкава, гъста коса, която е прекрасна за галене. мърка и издава extra sounds. настоява да бъде поен, хранен и къпан. същинско животно, само да не бяха извращенията :р. ау, и как мирише.. <3
сигурно прекалявам с публичните глупости, просто от много отдавна не съм била влюбена и се гордея със себе си, с него, с всичко :р. пък и тази вечер е специална, защото е подгрята с един двоен бейлис.
бях на някакъв "концерт" днес, но озвучаването беше отвратително, пък и като цяло не беше кой знае какво, само дето целият местен ъндърграунд се беше изсипал, струва ми се :р. утре ще ходя да свиря и вечерта пак по улиците...
някакси.. не се занимавам с кой знае какво, but i'm pretty happy :)
ии.. да. май ще си лягам.