ugly in the morning

знам за едно нещо, което е по-могъщо и от егоизма в човешките взаимоотношения. нещо, съвсем присъщо на човешката природа. желанието да притежаваш. да подчиняваш другия на себе си. да се чувстваш сигурен, всичко да е под контрол.
даваш на някого да вкуси сладката ти кожа, той се опиянява и се пренася в теб - малко по малко или пък бързо и рязко, но успява. и му харесва. и на теб ти харесва, защото си казваш "да, ето сега слагам нещо на масата, а той харесва офертата". мислиш, че печелиш. че този неземен вкус ще го кара да идва отново и отново, да кръжи около теб, с надеждата да му подхвърлиш поне капчица от блажените си сокове, усмихвайки се дяволито за добре свършената работа. но един ден.. се замисляш. какво ли прави през цялото време, в което не е зает да кръжи около теб? след като ти си му направила добре оферта, не е ли възможно друг също да е постъпил така? много други? не си ли просто един от изворите, до които героят се отбива, за да черпи безсмъртие? хрумва ти, че може би не си чак толкова специална. обвиняваш го, че лъже. изписваш бурята си върху него. чупиш, рушиш, събаряш, помиташ и осмиваш всичко общо в гнева си, разяждащите те съмнения оковават ръцете ти и нищо не можеш да направиш. ангелското ти лице, изтъкано от светлина, става грозно разтегната пародия на човечност. безпощадна. нелогична. защо ли? защото искаш да имаш. имаш нужда да знаеш, че ти и само ти си блаженството. че когато не кръжи около теб, просто е прекалено нещастен, за да прави каквото и да било друго. искаш да го вземеш под крилото си и да го пазиш от света. от всички онези, които не го обичат. невъзможно.
затова.. рушиш. себе си. предимно.