Зная, че не четеш това, понеже е малко.. невъзможно, ако гледаме нещата съобразно законите на времепространството. Докъде стигнах, а? Да пиша виртуални писма на починали хора... Имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Никога не си ме предавал.
Спомням си черешата. Нашето черешово дърво, което така ревностно бранехме от съседите като последна крепост. Нашето голямо черешово дърво с хубавата сянка и кривите клони, върху които бе невъзможно да се построи къщичка. И затова я построихме отдолу. Венци ни донесе онази грозна плоскост, помниш ли? И я завари за онова голямо метално помещение с траверсите... Мисля, че никога няма да забравя какво е да живееш на гарата. После й сложихме пердета, а вътре украсихме с всякакви важни за нас неща... Аз взех онзи ужасен цикламен лак от вкъщи, който никой не ползваше, и заедно изписахме металната стена. В цикламено. Ти ми късаше скришом от цветята на майка си в градината и ми ги носеше вътре. Там, в нашето балдахинено царство. Стояхме от сутрин до вечер... Спомням си, ти щеше да станеш механик и да изобретиш нещо велико. А аз щях да съм космонавт-супергерой, който да борави с твоите изобратения. Имахме цяла галактика пред нас...
Спомням си зрелищните битки на динозаврите. Помня и как знаеше всеки един вид, докато аз едва различавах тиранозавър рекс от птеродактил. Помня как аз винаги окупирах Голямата сенчеста равнина, падаща се реално под масата в хола и моето стадо динозаври беше в защитна позиция. Винаги...
Спомням си също и "Войната на зверовете". И как си измисляхме допълнителни герои (ама какво въображение сме имали), и дори наслагвахме един на друг. Така и никой не каза на другия, че знае, че си измисля и всъщност няма Заотроп и Коттрон. Нито пък Анхел и Имбту. И никога не се предавахме докато и двамата не паднем уморени на пода, но заедно. Заспивахме в леглото на вашите, а после баща ми идваше и ме отнасяше на долния етаж, в моята спалня. И там сме спали, помня например един случай, когато вашите трябваше да отсъстват, а ти не можеше да си с тях - не си спомням защо, ще ме прощаваш. И ти остана цял ден с мен, цяла вечер, а после си легнахме в моето голямо легло, което тогава още не беше продънено в единия край (ти така и не спря на хлътваш там!) и си говорихме часове наред. Накрая се допряхме чело в чело, хванахме се за ръце и заспахме. Помня как не можехме да спред да пием сок от трамбъз, а бутилките намаляваха... И как си пернахме ей такива големи глътки, защото и двамата сбъркахме чашите си с ракиите на бащите, хапващи салата отново. И как ти винаги сядаше на табуретката, винаги се клатеше, винаги падаше, винаги майка ти ти се караше, а ти ставаше, поглеждаше ме засрамено и пак започваше да се клатиш... Помня и как ми казваше "Нани" - като по-малки не умееше да ми казваш името, но после... Стана като твой навик, като уникален знак. Никой освен теб не ме е наричал така, между другото.
Помня, че бяхме... Две толкова близки семейства... Двама толкова близки души. И ми липсваш. Представа си нямам ако все още беше жив къде щях да съм и дали изобщо щяхме да сме още приятели. Понякога си мисля, че може би има рай, има някакъв отвъден свят. Убедена съм, че ти заслужаваш да си щастлив там. Мисля си също, че имаше причина това да се случи - аз съм толкова калпава и нескопосана личност... Все трябва някой да ме наглежда и пази, нали? Мисля си, че ти си моят ангел-хранител и си винаги до мен (е, надявам се, че не ме наблюдаваш в банята ^^). Мисля си за теб. Ти си единственият, който ме е обичал от люлка до гроб. Зная колко егоистично звучи сега като го казвам, но имам нужда от теб. Имам нужда от знак, от посока. От... нещо. Ще го направиш ли за мен? Благодаря ти.
Аз... Обичам те. Става ми ужасно мъчно като си помисля дали някога изобщо съм ти го казвала, но ми се струва, че ти го знаеше... Обичам те и винаги ще го правя. От люлка до гроб :)
неделя, 9 декември 2007 г.
събота, 8 декември 2007 г.
I need some sleep.
You can’t go on like this.
Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.
I try counting sheep,
But there’s one I always miss
Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.
Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"
Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.
I’m in too deep
and the wheels keep spinning round
И капчица надежда няма вече.
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You can’t go on like this.
Тя стои на ръба, а студът бавно я превзема. Зимата се просмуква в земята под краката й, нахлува се във вените й, попива в сърцето и накрая изтича през очите й като през отворени прозорци към нищото. Земята е твърда и суха, последните паднали листа са посребрели по ръбовете, нежно оковани в скреж. Дърветата, обрулени от хиляди силни ветрове, едва се държат върху отслабналите си корени, а бурени са разхвърляни хаотично тук-таме като доказателство, че някога, много отдавна, дори тук е имало живот, вероятно и надежда за бъдещето. Сега всичко, което е оцеляло, е мъртво и изстинало. Топлината и усещането за принадлежност са отлетели като прелетни птици някъде, където наистина има бъдеще.
I try counting sheep,
But there’s one I always miss
Но тя още е там, на ръба. Уморено се поклаща напред-назад, а челюстите й треперят - дали толкова от студ или от страх и болка - какво значение има? Дрехите й са мокри. Косата - също. Както и лицето. Очите й - празни и мътни, сякаш тежат повече от допустимото. Чертите, които някога са й придавали индивидуалност и излъчване на човешко същество, отдавна са се размили. По оголената кожа се забелязват белези. Прилича по-скоро на сянка, изникнала от незнаен процеп в земята, път към света на мъртвите души.
Тя вижда. Противно на очакваното, тя забелязва света около себе си. Вижда, при това отлично. Бурените, отчаянието, зимата, смъртта... Истината. Не може да си отиде. Толкова време е прекарала там да го чака, а накрая се оказва, че той няма да дойде. Той също чака, но очаква някоя друга.
Everyone says I’m getting down too low.
Everyone says, "You just gotta let it go"
Стои там, където той я е заковал с предателски пирони. Знае, че той няма да дойде, ала не може да се откъсне от мястото си. Тя просто не умее друго, освен да го чака, освен да го иска, освен да го обича. А той й пожелал успех и я изоставил. Да се откъсне означава да загине. И тя се поклаща бавно, чудейки се кое е по-лошо.
I’m in too deep
and the wheels keep spinning round
И капчица надежда няма вече.
You just gotta let it go
You just gotta let it go
You just gotta let it go
...
Мили Дядо Коледа,
Забрави за последното ми писмо. Пращам второ, понеже държах да ти кажа истината. Мразя те.
Забрави за последното ми писмо. Пращам второ, понеже държах да ти кажа истината. Мразя те.
Твоя: Ани
събота, 1 декември 2007 г.
Trying to get some explanation here
Проба, проба, настройваме музиката...
Петък вечер. Небето е мастилено синьо в най-тъмните му нюанси. Вятърът си играе с лицето ти, което се подава изпод шапката, понякога дори прекалява. Около теб бързат последните хора, които трябва да се прибират от работа, защото вече е станало доста късно. И повечето говорят по телефоните си. Майки обясняват на децата си какво да сготвят, понеже няма да успеят да си дойдат навреме; млади хора се уговарят за вечерта и уикенда с приятели. Други слушат музика и са потънали тихо в своите мисли, бързайки към някое такси.
В автобуса е тясно и мирише на цигари, но е топло. От радиото бумти някакъв поп-фолк, който никак не се вписва в картинката. Концентрираш се в своята музика, звучаща силно в ушите ти. Музиката, която никой друг наоколо не чува. Слушаш една и съща песен отново и отново, а през прозорците виждаш как витрините на голяма част от магазините вече са с коледна украса. Още прибиращи се хора. Автомобили, големи кръстовища. Градска атмосфера. И после виждаш и тях... Момче и момиче на около 17 години, вкопчили се един в друг, се целуват на един светофар. Момичето, увило ръце около врата на любимия си, сякаш за да не го пусне никога, а дългите му коси се веят във всички посоки от силния вятър. Няма шапка. Момчето е хванало здраво, но и нежно, момичето през кръста, вероятно за да я предпази от зимата. Да, зима е, макар да няма сняг. На фона на всички бързащи за някъде хора, тези двамата на светофара изглеждаха все едно за тях времето е спряло. I wanna hold you now, now, now...
Става ти топло отвътре, защото виждаш, че магията не е мъртва. Все още я има за някои хора. Истина е значи, не си сънувала... Едновременно с това ти става горчиво, защото си спомняш как ти беше момичето на светофара неотдавна, ала тогава бе лято и нещата стояха по по-различен начин.
Сега е зима. Не си много сигурна дали това променя всичко, или е зима, понеже всичко се е променило. Но нещата са други и е зима. Най-самотната ти зима. Светофарите са виновни!
Проблясък на надежда.
"И какво като си закъснял? Голяма работа..."
След зимата има и пролет. Най-доброто, което можеш да направиш, е просто да я почакаш.
Sail away with me, honey...
Да чакаш на светофарите.
Петък вечер. Небето е мастилено синьо в най-тъмните му нюанси. Вятърът си играе с лицето ти, което се подава изпод шапката, понякога дори прекалява. Около теб бързат последните хора, които трябва да се прибират от работа, защото вече е станало доста късно. И повечето говорят по телефоните си. Майки обясняват на децата си какво да сготвят, понеже няма да успеят да си дойдат навреме; млади хора се уговарят за вечерта и уикенда с приятели. Други слушат музика и са потънали тихо в своите мисли, бързайки към някое такси.
В автобуса е тясно и мирише на цигари, но е топло. От радиото бумти някакъв поп-фолк, който никак не се вписва в картинката. Концентрираш се в своята музика, звучаща силно в ушите ти. Музиката, която никой друг наоколо не чува. Слушаш една и съща песен отново и отново, а през прозорците виждаш как витрините на голяма част от магазините вече са с коледна украса. Още прибиращи се хора. Автомобили, големи кръстовища. Градска атмосфера. И после виждаш и тях... Момче и момиче на около 17 години, вкопчили се един в друг, се целуват на един светофар. Момичето, увило ръце около врата на любимия си, сякаш за да не го пусне никога, а дългите му коси се веят във всички посоки от силния вятър. Няма шапка. Момчето е хванало здраво, но и нежно, момичето през кръста, вероятно за да я предпази от зимата. Да, зима е, макар да няма сняг. На фона на всички бързащи за някъде хора, тези двамата на светофара изглеждаха все едно за тях времето е спряло. I wanna hold you now, now, now...
Става ти топло отвътре, защото виждаш, че магията не е мъртва. Все още я има за някои хора. Истина е значи, не си сънувала... Едновременно с това ти става горчиво, защото си спомняш как ти беше момичето на светофара неотдавна, ала тогава бе лято и нещата стояха по по-различен начин.
Сега е зима. Не си много сигурна дали това променя всичко, или е зима, понеже всичко се е променило. Но нещата са други и е зима. Най-самотната ти зима. Светофарите са виновни!
Проблясък на надежда.
"И какво като си закъснял? Голяма работа..."
След зимата има и пролет. Най-доброто, което можеш да направиш, е просто да я почакаш.
Sail away with me, honey...
Да чакаш на светофарите.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
