trains and sewing machines

оставям се на вечерния вятър и забързаните приказки да ме водят към топлото убежище. потъвам в кожените седалки и обществено-уютната атмосфера, в разговорите, в храната, в усещането за временна установка... за хора, които се опитват да си подредят животите заедно, гледат се в очите, смеят се, споделят, а въпреки това всеки един от тях тъне в своите си тревоги наум. и всеки знае, че това няма да продължи завинаги. установката ще се разпадне с времето. малко по малко, една подир друга подпорите ще си отиват. а сега ги крепи общото чувство, че искат да си останат така по-дълго. да принадлежат. на себе си, една на друга, на мястото.
нощното небе, уличните светлини, забързаните стъпки, лекото потреперване със зъби. малки белези, бележещи пътя към дома. пътешествие към четири стени на спомени, гняв и непреодолимост.
там всичко е както винаги си е било, еднакво и свирепо, безпристрастен съдник, свидетел на всичките ми малки прегрешения и престъпления срещу себе си. хладът ме приковава в ъгъла под топлите завивки.
въодушевлението ми се изнизва като струйка застоял въздух през заплашително отворения прозорец.
ние, хората, лъжем. лъжем малко, лъжем много, благородно, безочливо, нахално, патологично. лъжем другите. но най-вече лъжем себе си. искаш нещо, не го получаш. много просто - ще излъжеш, че не ти е трябвало и без това, има още много възможности. човек е способен да излъже за всичко, ако от това зависи оцеляването му. so here it is, the truth about truth: it hurts, so.. we lie.
на мен ми е интересно обаче как лъжеш ти, защото знам как лъжа аз и че съм способна да лъжа оттук до меркурий (и обратно). лъжеш себе си толкова упорито, почти ме боли за теб. вдишваш измишльотини. лъжеш сутрин, обед и вечер. насън. вашите, приятелите си, нея, мен, тях, него, и Вас също, господине!, а най-вече и себе си. но аз знам, че лъжеш. и бих дала всичко да можех да ти предложа опора, малко късче откровеност, независимо дали ще се изрази в мълчание, прочувствен разговор или като онзи летен следобед. да ти позволя да бъдеш истински със себе си за малко. уви, не мога. зная как, но не мога. и ти не можеш да си го позволиш така или иначе. това е цената да бъдем големи хора.

отпивам глътка чай с peach & passion fruit, погледът ми се връща между страниците на книгата, откъдо е и излетял сякаш преди миг. хубава книга, глътка въздух за душата. идеите на книгата са като акупунктура - прицелват се там, където те боли, стимулират сетивата, лекуват. чета и се пречиствам от старите навици и желания.
7.
8.
9.
10.
и ще бъда като нова. поредната нова страница от истинския живот, започнала със задната корица на измисления.

hide and seek

докато изцеждам млякото, заради каймака, усещам духа на есенен хлад, витаещ в кухнята. отказвам се и изливам всичкото мляко в мивката. направих си чай.

взирам се в ароматната пара, която се извива несигурно над ръба на млечнолилавата ми чаша. губи се във въздуха над себе си със скоростта, с която се губи земята под краката ми. потъвам в носталгия. как си играеш на криеница със съзнанието ми. първо си там, гледаш ме изпитателно и чакаш да взема решение... а в момента, когато се втурна към теб, досущ малко дете, чиито бузки са нажулени от студа, втурващо се към топлите обятия на майка си, ти бягаш и се скриваш. оставяш протегнатите ми към теб ръце да разравят празното пространство, да те търсят. както слепец опипва пътя си. аз опипвам теоретичния ти образ.

празно.

моята есен не носи хлада на предзимната обстановка. това, с което е подплатена, е сковаващият мраз на космоса. на празна вселена.

пръстите ми се вкопчват в горещата чаша, сякаш душата ми ще попие топлината.

mmm, what'd you say, mmm, that you only meant well?
well, 'course you did
mmm, what'd you say, mmm, that it's all for the best
of course it is
mmm, what'd you say, mmm, that it's just what we need
you decided this
mmm, what'd you say, mmm, what did she say?