always losing me in a cloud

heaven's not enough if when you get there it's just another blue...

мотивът за скитничеството е лесно откриваем в творчеството на Ботев. а също така и в реалността. в душата.
аз виждам пътя. той е право пред мен, няма накъде да ходя, освен да го извървя. но аз не принадлежа на този път. не знам дали той принадлежи на мен. не знам дали искам да го извървя. знам, че се чувствам ужасно сама по него.
аз съм машина.
аз вървя напред и забравям. не чувствам. накълцвам на малки парчета хартия всеки, който се опита да ми прави компания. не прощавам на никого. и няма кой да ми прости.
трупа се като прах в дробовете ми. гръдният ми кош става все по-тежък всяка сутрин.
аз съм капризна. винаги избирам измежду нещата, които мога да имам. дори в момента съм в подобна ситуация на разнообразие, менюто никак не е постно, но аз избирам да стоя гладна този път.
аз нося разрухата в и със себе си. и никой, никой не може да ме постави на колене, никой не може да я спре. опиталите се само паднаха в боя. или пък се отказват и бягат далеч, криейки се зад техните си маски, в новите си роли, на новите си сцени. (да, точно за онова говоря). затова сама ще се победя. винаги съм знаела, че е по-добре човек сам да си върши работата, вместо да разчита другите да го направят вместо него.

it's time to meet myself in a self-inflicted battle. and i shall starve to death if that's what it takes to defeat me.

but i need those two warm arms to cradle my cold body afterwards.

p.s. heaven's not enough if when i'm there i don't remember you...