rebellion (lies)

носталгията и топлината, които споменах? излъгах.
вече толкова сме се променили и отдръпнали, че дори следтебните ми емоции са ненужни, неистински, несъществуващи. аз си измислям всяко от тези фалшиви чувства, за да се заблуждавам, че съм жива отвътре. ти си станал някакъв омразник, с когото дори не ми е приятно да си говоря през повечето време. а когато се опитваш да си мил и общителен, заинтересован от мен може би, изпитвам нещо средно между поласканост и отвращение. не трябваше да ме лъжеш онзи път. това само влоши нещата, които и без това бяха само сухи съчки без искра надежда за нов огън. изгори ме отвътре и с това ролята ти в живота ми е изчерпана. живеем един без друг, но без да сме се карали, казвайки си "край, не искам повече да те чувам". така поне можем да се самоуспокояваме, че не е наша вината за тази дистанция.
понякога ми липсваш. но после се сещам какво копеле си и това чувство се измъква толкова бързо, че ме кара да се замисля дали наистина си ми липсвал, или е било поредната фалшива проекция, която отегчения ми мозък е измислил за теб. защото съм свикнала да си там. и не е нормално да не ми липсваш. обаче не ми. наистина. може би малко съжалявам, още не съм решила за какво точно.
преди с вина си мислех, че бих искала да се върна обратно на 14 и да преживея щастливите си моменти с теб отново, въпреки че знам как свършва всичко това. обаче сега знам какъв си, какъв си бил винаги може би, и не съм сигурна дали искам да съм имала толкова общо с теб. дали си пропилях времето с теб? засега ще кажа "не", защото благодарение на теб се научих да оцелявам. след това, което преживях заради простотиите ти, вече почти нищо не ме плаши. и дори да ме плаши, знам, че каквото и да се случи, ще се оправя. а и може би станах малко мъж, защото всеки, който се опита да взаимодейства с мен, казва, че имам тежък характер и че държа на контрола. че аз водя танца. може и така да е. била съм крехка. не е хубаво усещане, когато е постоянно. сега не съм и се гордея с това. in your face !
и не те мразя. благодаря, че ми помогна в порастването. и сбогом, защото в емоционалният ми свят си почти мъртъв. надали някога ще умреш окончателно, но да речем, че си в сигурен, вечен сопор.
в твоите очи съм бившият ти ресурс на жива енергия, малка и жалка. в моите очи има просто разочарование и неодобрение. и двамата добре се подредихме, i guess.
сега всичко, което беше, е зад гърба ни. или по-скоро зад твоя и зад моя, защото "нас" отдавна вече няма. и знаеш ли какво? вече мога да живея с тази мисъл, без да усещам как гръдния ми кош се разкъсва. i hardly give a fuck actually. и няма по какъв друг начин да ти го кажа. (: