Миг от вечността или по-малко?

Тя се плъзна бавно и безшумно по края на леглото. Луната осветяваше стаята през отворения прозорец, затова Тя бързо успя да намери захвърленото на пода яке и да извади цигара и запалка.
Седна на перзава, за да изпуши цигарата си на спокойствие. Не искаше дима да се размесва с миризмата в стаята - лекият аромат на нежна нощ, на вино и бързи целувки. Нощта не беше никак топла, но не й се щеше да се облича. Доставяше й удоволствие да знае, че носи по себе си невидимите одежди, описани от чужди ръце и устни, не желаеше да развали момента, магическия спомен. Усмихна се леко в мрака и хвърли поглед обратно към леглото.
Той спеше дълбоко в усуканите чаршафи. Мъжете са красиви в съня си, помисли си тя, когато са толкова невинни и беззащитни... Отнесени. Свободни.
Усмихна се отново и се загледа навън. Тъмни прозорчета, пусти улици - градът още не се бе събудил. Дори слънцето не беше изгряло. Всичко бе спокойно и лениво, всяко парче от пъзела беше на мястото си. В такива моменти човек сякаш тепърва преоткрива света и се чуди дали винаги не е бил такъв, дали просто той е бил твърде зает, за да забележи цялата тази тиха хармония?
Издиша дима и вдигна поглед към звездите и Луната. Те си стояха - всички по местата си, в унисон една с друга. Нямаше нито една излишна звезда на небето, нито една, която да не е където трябва. Просто бяха съвършени.
По улицата долу мина кола. Първите преследвачи на действителността започваха да се пробуждат и да се връщат към мисиите си. Всеки гледаше собственият си път. Хладен, утринен повей на вятъра Я убеди да се върне обратно, затова тя си взе довиждане с непробудения град, който изобщо не подозираше как един щастлив човек се разтваря в него точно в тази минута, и стана от перваза.
После се шмугна обратно под завивките, подгонена от хладния въздух.
Върна се. Жадна да открадне още един миг от вечността.