Писма до Отвъдното

Зная, че не четеш това, понеже е малко.. невъзможно, ако гледаме нещата съобразно законите на времепространството. Докъде стигнах, а? Да пиша виртуални писма на починали хора... Имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Никога не си ме предавал.

Спомням си черешата. Нашето черешово дърво, което така ревностно бранехме от съседите като последна крепост. Нашето голямо черешово дърво с хубавата сянка и кривите клони, върху които бе невъзможно да се построи къщичка. И затова я построихме отдолу. Венци ни донесе онази грозна плоскост, помниш ли? И я завари за онова голямо метално помещение с траверсите... Мисля, че никога няма да забравя какво е да живееш на гарата. После й сложихме пердета, а вътре украсихме с всякакви важни за нас неща... Аз взех онзи ужасен цикламен лак от вкъщи, който никой не ползваше, и заедно изписахме металната стена. В цикламено. Ти ми късаше скришом от цветята на майка си в градината и ми ги носеше вътре. Там, в нашето балдахинено царство. Стояхме от сутрин до вечер... Спомням си, ти щеше да станеш механик и да изобретиш нещо велико. А аз щях да съм космонавт-супергерой, който да борави с твоите изобратения. Имахме цяла галактика пред нас...
Спомням си зрелищните битки на динозаврите. Помня и как знаеше всеки един вид, докато аз едва различавах тиранозавър рекс от птеродактил. Помня как аз винаги окупирах Голямата сенчеста равнина, падаща се реално под масата в хола и моето стадо динозаври беше в защитна позиция. Винаги...
Спомням си също и "Войната на зверовете". И как си измисляхме допълнителни герои (ама какво въображение сме имали), и дори наслагвахме един на друг. Така и никой не каза на другия, че знае, че си измисля и всъщност няма Заотроп и Коттрон. Нито пък Анхел и Имбту. И никога не се предавахме докато и двамата не паднем уморени на пода, но заедно. Заспивахме в леглото на вашите, а после баща ми идваше и ме отнасяше на долния етаж, в моята спалня. И там сме спали, помня например един случай, когато вашите трябваше да отсъстват, а ти не можеше да си с тях - не си спомням защо, ще ме прощаваш. И ти остана цял ден с мен, цяла вечер, а после си легнахме в моето голямо легло, което тогава още не беше продънено в единия край (ти така и не спря на хлътваш там!) и си говорихме часове наред. Накрая се допряхме чело в чело, хванахме се за ръце и заспахме. Помня как не можехме да спред да пием сок от трамбъз, а бутилките намаляваха... И как си пернахме ей такива големи глътки, защото и двамата сбъркахме чашите си с ракиите на бащите, хапващи салата отново. И как ти винаги сядаше на табуретката, винаги се клатеше, винаги падаше, винаги майка ти ти се караше, а ти ставаше, поглеждаше ме засрамено и пак започваше да се клатиш... Помня и как ми казваше "Нани" - като по-малки не умееше да ми казваш името, но после... Стана като твой навик, като уникален знак. Никой освен теб не ме е наричал така, между другото.
Помня, че бяхме... Две толкова близки семейства... Двама толкова близки души. И ми липсваш. Представа си нямам ако все още беше жив къде щях да съм и дали изобщо щяхме да сме още приятели. Понякога си мисля, че може би има рай, има някакъв отвъден свят. Убедена съм, че ти заслужаваш да си щастлив там. Мисля си също, че имаше причина това да се случи - аз съм толкова калпава и нескопосана личност... Все трябва някой да ме наглежда и пази, нали? Мисля си, че ти си моят ангел-хранител и си винаги до мен (е, надявам се, че не ме наблюдаваш в банята ^^). Мисля си за теб. Ти си единственият, който ме е обичал от люлка до гроб. Зная колко егоистично звучи сега като го казвам, но имам нужда от теб. Имам нужда от знак, от посока. От... нещо. Ще го направиш ли за мен? Благодаря ти.
Аз... Обичам те. Става ми ужасно мъчно като си помисля дали някога изобщо съм ти го казвала, но ми се струва, че ти го знаеше... Обичам те и винаги ще го правя. От люлка до гроб :)